петък, 11 септември 2009 г.

Ейри



- Владко, ела да видиш нещо! - викна Емчо на братчето си.
Владко бързо дотича. Малкото котенце стоеше на първото стъпало от стълбите и извиваше гръбчето си.
- Я, колко е хубаво – възхити се Влади. - Чие ли е?
- Ничие, търси си стопанин.
- Да си го вземем! - предложи Владко.
- Да го приберем, докато си дойде майка. После тримата ще мислим как да убедим татко.
Двете братчета отвориха широко вратата, направиха път на котето и му казаха: "Хайде, влизай“. И то разбра. Бавно, душейки старателно пода, премина коридора и се отправи към кухнята.
- Знае къде да отиде! - похвали го Емчо.
- Чувства се като у дома си! - добави Владко.
Котенцето обходи кухнята, но скоро погледна към децата безпомощно и започна да мяука тревовожно. Какво му стана? Освен че мяукаше неестествено, то се сгъваше странно.
- Лошо му е. Нещо не е наред – досети се Влади и без много да му мисли грабна котето и го пусна в банята. И тъкмо навреме, защото котето повърна. Замириса на риба. Пак повърна.
- Къде ли е побрало толкова храна? - учуди се Емчо.
- Къде ли са го хранили? - добави и Владко.
След като се облекчи, котенцето погледна към децата и весело мяукна, сякаш казваше: „Готово. Вече съм добре“ и започна да се мие по котешки. Занесоха го на диванчето в кухнята, то се сви и веднага заспа. Братчетата волю-неволю се захванаха да мият банята.
Позвъни се. Беше Вили от четвъртия етаж.
- Едно котенце беше пред нашата врата. Знаете ли нещо?
Момчетата се спогледаха.
- Не се притеснявайте. То си търси стопанин. Беше вкъщи. Нахраних го с риба.
- Всичко изхвърли. Още мирише в банята.
- Да, преяде.
- Какво искаш?
- Нищо. Интересувам се дали някой го е прибрал. Нашите не ми дават да го прибера. Нямало порода.
- Засега е у нас, но не знаем дали ще остане.
Скоро си дойде майка им. Тя хареса котето.
- Как така няма порода? Всички котета имат порода. Но не всички породи се ценят. То е полуангорско, но е много хубаво и ще ми е приятно да живее у нас. Но знаете, че баща ви не обича животни.
Татко им не искаше животни вкъщи. Беше много изнервен заради напрегната си работа. Майката взе котето в скута си и го огледа.
- Дясното му око е възпалено. Ако остане, утре ще трябва да го заведете на ветеринар.
- Няма проблеми – в един глас и с готовност казаха братчетата. - Мъжко ли е?
- Женско е.
В това време се чуха стъпки в коридора. Тримата замряха. Котето също разбра и се зправи на четирите си крака, изви гръбче и зачака реакцията. Мъжът влезе.
- Какво има? Случило ли се е нещо?
Всички останаха притихнали. Таткото впери очи в гостенчето.
- Какво е това? - смръщи вежди той. - Да не искате да остане у нас?
Бащата ги изгледа строго. Децата гледаха без да мигат надолу, а майката подкупващо каза:
- Децата... М-м... Ако може да остане само тази вечер... Децата да се порадват.
- Утре да го няма. Сега е тъмно и студено. Навън ще го разкъсат кучетата, но утре го пуснете в някой вход да си търси стопанин.
Децата си отдъхнаха и оживиха. Тази вечер котето е тяхно. Поиграха с него, докато майка им приготви вечерята.
Седнаха на масата. Мястото на таткото беше на дивана. Малката котанка беше чувствителна и умна. Тя скочи на диванчето и впери очи в хранещия се мъж. С котешката си интуиция усещаше, че този човек е изнервен и груб понякга, но има добро сърце.
- Какво, гладна ли си? Хайде вземи!
Той й подаде порченце месо. Котенцето ядеше от ръката му. Допирът до муцунката му беше нежен и приятно изненада изморения мъж. Той усети някакво успокоение и умиление. Е, не искаше да го покаже пред близките си и отсече:
- Хайде, стига ти толкова!
Но хитрушата си остана на дивана с вперени в него очи. Мъжът и подаде ново парченце месо. И отново допирът до котенцето му донесе успокоение.
- Добро е котето. Някой ще го прибере. Утре го пуснете в някой вход.
Котето преспа в кухнята. Стопанката му постла под парното, на топло. На сутринта цялото семейство беше отново на масата. И отново котето ядеше от ръката на таткото.
- Много ви се иска да остане, нали? - попита той.
Децата кимнаха обнадеждено.
- Нека да остане. Измислете й име!
- Всеки да каже едно число – предложи Емчо, който знаеше азбуката и номерата на буквите в нея. - Шест.
- Десет.
- Девет.
- Седемнадесет.
- Шест е „е“, девет е „и“, десет „й“, седемнадесет - „р“. Еийр.
- Ейри е по-звучно – каза майката.
- Ейри! Чудесно е! - развълнува се Владко.
И така Ейри стана член на семейството. Излекуваха й окото, купиха й обезпаразитяваща каишка. Беше любимка. Даже бабата на момчетата, която се страхуваше от котки беше очарована. Тя дойде да види внуците си, а хитрата писанка веднага скочи в скута й. Бабата се дръпна стреснато и замря в уплаха.
- Какво да правя сега! - попита като се страхуваше да помръдне.
- Ами, погали я! - посъветва я Емчо.
И бабата внимателно погали котето по гръбчето, което беше нежно като коприна. Писанката гальовно отговори на милувката и бабата завинаги беше пленена. Внуците й заръкопляскаха и тя се почуства поощрена за това ново приятелство.
Един ден Ейри се препичаше на слънце на балкона и чу непознати гласове - на момченце и на момиченце. Те си говореха за някакви попови лъжички. Тя любопитно надникна в съседния балкон. Толкова интересно беше. Колко цветя има. На другия край Ели разговаряше с Митко от съседния балкон.
„Щом се махнат, ще разгледам всички балкони отляво и отдясно“ - обеща си Ейри. Така и направи.
Като всички котки Ейри важно ходеше по парапета на балкона като акробат. Първо се запозна със съседите в дясно. С цветята, поповите лъжички... Научи тяхната история. „ Когато порасна и си имам котенца, ще им разкажа тази приказка“ - обеща си Ейри.
На другия ден бързо премина парапетите на познатите й вече балкони и се намери на следващия. Там от стаята се чуваха интересни гласове. Тя подслуша разговора между злоядия Веско и неговия Палячо. Ето още една интересна история. „Кога ще порасна, кога ще си имам котенца, да им разказвам приказки?“.
И така всеки ден Ейри обикаляше от балкон на балкон и научаваше по нещо интересно. Измина повече от година. Един ден беше стигнала до последния парапет вляво. Вратата към стаята беше отворена. Беше тихо. Нямаше никой. Ейри влезе и се настани на един фотьойл. Той беше топъл. Някой току що беше станал и тя усещаше топлината и миризмата му. Този някой беше баба Станка, която до преди минута седеше тук и плетеше блузка за внучката. Беше отишла до кухнята да си направи кафе. Ейри блажено се изтегна на фотьойла до плетката. Когато баба Станка се върна с кафето в ръка и вида котето, толкова се изненада, че изпусна чашката и кафето се разля. Тя се затюхка, а Ейри се скри под дивана, защото от уплаха не намери пътя обратно към балкона.
- А-а, ти си котката на момчетата – позна я тя поуспокоена и позвъни на стопанката й да дойде да си я прибере.
„Тя ме нарече котка“ - с гордост помисли Ейри.
След малко майката на момчетата дойде да си я прибере. Гушна я и гальовно занарежда:

- Милото ми котенце! Порасна, стана голяма котка и вече пътешества.
- Може скоро да има и котенца – каза баба Станка.
Ейри вече не ходеше по балконите, а по цял ден мрънкаше и досаждаше на стопаните си. Искаше котенца.
- Милена от нашия клас има ангорски котарак. Каза, ако искаме да заведем Ейри и да ги запознаем – каза един ден Емчо.
Отидоха с писаната в Милена, пуснаха я пред котарака, а тя зае отбранителна позиция и захъка.
- Много ви е невъзпитана котката – възмути се момичето.
- Защото не хареса котарака – не й останаха длъжни момчетата, взеха си котката и си отидоха.
Истината беше, че Ейри се уплаши. Но тя трябваше непремено да намери някой хубавец за татко. Един ден излезе през отворената врата и цяла нощ не се върна. На сутринта тръгнаха да я търсят. И я съзряха под един храст, излегнала се блажено. До нея на пост стоеше един бял котарак на сиви петна.
- Виж какъв грозник си е избрала – недоволно каза Владко, но гальовно я извика по име.
Ейри се надигна мързеливо, бавно се изправи и кимна към котарака.
- Ама тя ни го представи! - удиви се Емчо.
Котаракът наведе глава, направи нещо като поклон. „Да, това съм аз“ - сякаш казваше той.
- Я, виж ти! Представя ни се – не повярва и Владко. - О, много е симпатичен.
Ейри тръгна към момчетата и забрави за приятеля си.
Котаракът вървеше след тях омърлушен. Момчетата се зачудиха какво да го правят, но той беше умен котарак и разбра, че не може да последва любимата си. Обърна се и си тръгна в неизвестна посока.
Два месеца Ейри живя в очакване на котенца. Мечтаеше за тях и съчиняваше приказки. Беше обходила всички балкони на третия етаж и знаеше толкова много истории. Когато дойде време да ражда, се уплаши. Мяукаше за помощ. Майката се обади на ветеринаря за съвет.
- Глезена ви е котката, госпожо. Не трябва даже да я пипате. Котките сами се оправят с раждането. Трябва й само морална подкрепа. Говорете й гальовно и не докосвайте нито нея, нито котенцата.
Майката сложи чисти постелки в един кашон, Ейри влезе в него и скоро се появи първото коте. Котката проточи едно доволно Мя-я-у-у, с което съобщи за събитието и веднага се зае да го „мие“ с език. После отново я свиха болките и Ейри отново търсеше помощ от стопанката си.
- Знам, миличка, знам колко боли. Така се става майка. С болки. Но после... после е толкова хубаво с дечицата... Ето ти имаш вече една рожбичка. Дръж се, миличка... Ще се справиш. Чудесна си.
Така приказваше майката. Когато се родиха всичките шест котенца, Ейри се успокои, но вече не позволяваше никой да надниква в кашона. Първите дни пазеше рожбите си от всички. Все пак двете момчета я издебнаха, повдигнаха капака и видяха малките безомощни котенца. Едва повдигаха слепите си главички, но щом усетиха чуждо присъствие, започнаха да хъкат.
- Ама те ни хъкат!
- Като на чужди!
В това време Ейри дотича, скочи пъргаво в кашона с едно кратко и възмутено „Мяу“, което трябваше да значи: „Защо надничате? Още е рано!“

- Щом поотраснат, не ни ги представи – обясни майка им.
Така и стана. Един ден Ейри тръгна към стаята на децата, а между зъбите си носеше една от рожбите си. Майката на братчетата я видя и се скара.
- Къде си тръгнала? Нямаш ли си кашон?
Ейри послушно се върна и остави котето. След това тръгна след стопанката си като мяукаше и молеше за нещо.
- Разбрах. Искаш разрешение да пренесеш котетата в детската стая. Това няма да стане.
Ейри разбра, но не се отказа да мяучи и да моли. Всъщност децата нямаха нищо против котешкото семейство да живее при тях.
Щом й позволиха, Ейри бързо пренесе котетата.
Къде мислите? На леглото на Владко. На мястото на възглавницата му.
- Дума да не става – отсече майката.
На братчетата обаче им стана много интересно и се застъпиха за котетата.
- Леглото още ми е голямо – каза Владко. Ще има място за всички.
И така Ейри и котетата останаха на леглото на Владко. Ейри беше много щастлива. Леглата бяха под ъгъл и тя с децата си спеше до главичките на момчетата.
Мечтата на Ейри се сбъдна. Даже беше по-хубаво. Когато вечер, преди заспиване разказваше приказки на децата си, слушаха и двете братчета.

- Тихо, тихо – казваше тя. - Приказката започва. Ще ви разкажа за...
Веско, палячото и десертът

Линк към тази публикация в Blog.bg:
.

2 коментара:

caryatid каза...

Прекрасно ново начинание! У С П Е Х!
Защо ли си мислех, че ще започнеш с Приказки на Ейри?

hel каза...

Благодаря, Кар!
Тя е първата публикувана.
Сърдечни среднощни поздрави!