сряда, 10 април 2013 г.

Огънче

                                                 


Мъничко огънче  свети
с едно езиче,
кацнало на колонка
като жар-птиче.


                   
Що е то? 

(щевс анелапаз)
      
Коментари: Тук




понеделник, 8 април 2013 г.

Като цар


Стои гордо
като цар на трона.
Не е цар,
но има корона.

Всяка есен,
ще не ще,
трябва да се
съблече.

Що е то?
(овръд)



Линк към публикцията в   http://hel.blog




четвъртък, 5 юли 2012 г.

Ежко, който искаше да промени света



 Дядото и таткото на малкото таралежче Вал бяха шивачи и искаха да му предадат занаята си. Вал беше много талантлив, обаче не му харесваше да шие дрехи за горските животни, защото ги смчташе за недостойни. Според него всички жители на гората имаха недостатъци. Зайо – страхлив, Мечо – наивен, Вълчо – глупав, Катеричката – несериозна, Лиса – измамница, а като цяло според таралежчето всички бяха глупаци.
- В гората не може да се живее еормално. Където и да отидеш, срещаш някой глупак с недостатъци – кахъреше се Вал. – Това трябва да се промени. И след като няма кой, аз ще предизвикам промяната.
Мислил, мислил и накрая измислил.
- Ще започна да показвам на всички слабостите. Така те ще се засрамят и ще се променят.
Започна със Зайо:      
- Ти си един страхливец. Листо да трепне и ти наостряш уши от страх.
- Вярно е, че при всеки шум ставам целия слух и, ако преценя, че има опасност, хуквам... заоправдава се Зайо. - Това е моят начин да се предпазя.
- Страхливец. Трябва да гледаш опасността право в очите. Срам ме е, че сме от една гора.
- Но аз съм малко животно. Бягството е моята защита. Така ме е създала природата.
- Глупак. Трябва да се промениш. Да станеш смел заек. И аз ще се гордея с теб.
- Как да се променя?
- Иди прочети в горската библиотека!
После отиде при Вълчо.
- Наясно ли си колко си глупав? Във всички приказки за това се говори.
- Какви приказки?
- О-хо, даже една приказка не си прочел. Иди в горската библиотека да се просветиш малко.
Замислил се Вълчо и тръгнал да търси горската библиотека.
А Вал се търколил при Мечо.
- Много си ми наивен, Мечо.
- Какво е наивен? – попита Мечо.
- Да вярваш на всяка глупава лъжа. 
- Приятелите често ми правят номера, а аз все се хващам. Какво да правя?
  - Трябва да се промениш. Първо трябва да проучиш недостатъка си. Иди в горската библиотека и попрочети нещо.
И на Катеричката Вал каза, че е несериозна, че се срамува да живее с нея в една гора и че трябва да се промени.
Катеричката се нацупи, обърна му сърдито гръб и не пожела да се замисли. Тръгна към Зайо, за да сподели обидата. Срещна го забързан и замислен.
- За какво си се замислил, Зайо? 

- Вал каза, че трябва да се променя, защото се срамувал заради мен.
- О, той и на мен каза така! Била съм несериозна!
- Ми... виж сега, може и да има някакво право... Само палуваш и се закачаш...
- И ти ли... – разплака се Катеричката.
- Не плачи, а тръгвай с мен да научим как да се променим.
Катеричката много вярваше на умния Зайо и тръгна след него, бършейки сълзите си.
А Вал срещна Лиса.
- Накъде си тръгнала, Лисо? Пак ли да измамиш някой? – нахвърли й се той. – Знаеш ли, колко е неприятно и опасно да те срещне някой?
- Ами не ме срещай, Ежко! Защо ми се пречкаш?
- Аз си вървя по пътя, ти ми се пречкаш.
- Ние вървим по една пътечка, но имаме различни посоки.
Вал не разбра, какво точно искаше да каже Лиса и помисли, че тя пак нещо лъже.
- Измамница си ти! В гарата няма място за такива като теб! Затова трябва да се промениш! 
- И какво ще ми направиш, ако не искам?
- То малко ли е, че всички те мразят, но сега още повече ще те намразят, защото всички са решили да се променят.
Тази новина стресна Лиса.
Ако всички се променят, старите ми номера няма да минават“ – помисли си тя и се запъти към горската библиотека, за да научи някоя и друга нова хитрост.
Каква беше изненадата й, когато отдалече видя, че всички места бяха заети. Всеки бе взел книга и задълбочено четеше.

Замисли се Лиса – какво ще стане, ако горските животни се променят и загубят най-характерните си качества. Какво ще стане със Зайо например, ако не обръща внимание на шумовете в гората... И изведнъж й хрумна една хитра идея - нали изобретателността е нейната сила, нейното най-добро качество.
Тя се преоблече като ловец и съвсем тихо се приближи до притихналите в задълбочено четете животни. Намери едно тънко паднало клонче и стъпи върху него. То се сцепи, изпращя и този пукот стресна Зайо. Той опъна ушички, за да чуе по-добре. Това не убягна от погледа на Катеричката и тя тихо се захихика.
- Уж четеш, уж се променяш, а шумка да шумне и наостряш уши...
- Може да е опасно... - прошепна Зайо.
- Нали трябва да ставаш смел! Гледай опасността право в очите – напери се Мечо.
Вълчо не смееше да се обади, за да не каже някоя глупост. Зайо реши да покаже колко смел е станал и се запъти право към мястото, от където се чу пукот. Направи няколко крачки навътре в гората и... о, ужас... зад едно дърво се показа ловец с пушка.
Катеричката уплашено се покатери по близкото дърво, Мечо се замисли как да помогне, а Вълкът без да мисли се затича, хвърли се върху ловеца и го повали.
- Недей, Вълчо-о... няма да стрелям... - жално заизвива ловецът с гласа на Лиса.
Ловджийската шапка се претърколи и всички видяха ушите и муцуната на хитрушата.
Настана голяма врява и всеки взе да налага Лиса, както може. Само Ежко си стоеше тихо настрани и мислеше. Какво щеше да стане с горските животни, ако променят най-характерните си качества? Ами ако наистина беше дошъл ловецът? Ето сега Зайо по стар навик наостри уши и усети опасността. Вместо да се спасява по неговите си начини, той реши да се прави на безразсъдно смел и какво ли щеше да стане с него, ако не беше Вълчо. А Вълчо може да е глуповат, но пък е силен и смел и това е неговото предимство.
- Спрете, спрете да биете Лиса! - викна Вал. - Тя ни показа, че всеки е ценен със своите качества. Ние сме различни, но всеки може да е полезен, ако използва своите качества по най-добрия начин. Искам да се извиня на всички. Не трябва да се променяме, а трябва да оценим силните и слабите си страни и да ги използваме разумно.
- Разбира се, че е така - весело размаха опашка Катеричката. - В гората ще е много скучно без моите лудории и закачки.
- Аз пък съм добродушен и не се сърдя на номерата, които ми погаждате.
- А до кого се допитвате, когато трябва да разберете нещо? - напери се Зайо.
- А как щяхте да разберете, че сте ценни такива, каквито сте, ако не беше моята изобретателност? - обади се и Лиса.
Вал се претърколи, после занарежда:
- Смятах ви за глупави и прости, но сега разбирам, колко сте ценни такива, каквито сте. А аз, вместо само да критикувам наляво и дясно, ще се науча да шия най-хубавите дрехи за вас. Виждате ли, покрай тази история как се промених!
- Ти не си се променил, а само си променил гледната си точка – плахо се обади Вълчо.
Гласът му беше толкова тих, че отначало не се разбра кой говори. После горските обитатели се зачудиха това изказване на Вълчо глупост ли беше или мъдрост!
Ако приказката ви е харесала, моля гласувайте тук.



x

петък, 16 март 2012 г.

БРЪМБАР И КАЛИНКА



Незнайно откъде в края на горската поляна се засели един странен бръмбар. Той правеше много красиви неща от пясък – странни скали, които горските обитатели не бяха виждали, интересни къщи, лодки, за които разказваше, че плават във водата и пренасят хора. Бръмбарът не беше от много приказливите, но обичаше да обяснява какво представляват неговите творби и къде беше виждал тези неща. Разказваше за далечни страни, за хора и животни, различни от тукашните.
Горските обитатели обичаха да се задържат до неговите творения и да го слушат. А Бръмбарчо обясняваше с удоволствие, но не се сприятеляваше с никого. Когато обаче пред него се изправи Калинката, той беше прехласнат от нейната хубост.

                                                                            
Калинката най-много обичаше да прекарва времето си в горския увеселителен парк – люлки, въртележки, влакчета... Все не й оставаше време да отиде до дома на Бръмбарчо. И когато най-после отиде и го видя, тръпка премина през нея. Двамата се влюбиха. Бръмбарчо разказваше най-невероятни интересни истории, ръцете му ваеха нови и нови пясъчни форми, а Калинката слушаше като омагьосана и животът приличаше на приказка.
След известно време Калинката се сети за увеселителния парк. Та това беше толкова хубаво, как е могла да го забрави.
- Бръмбарчо, стига сме стояли само тук, сред този пясък. Трябва да отидем да се повеселим, да се повъртим на въртележки, да се посмеем, да потанцуваме...
И тръгнаха. Веселба, возене, смях и танци до забрава... Ден след ден... Докато един ден Бръмбарчо усети, че ръцете го засърбят да поработи със своя пясък. Усети, че му липсват хората, които го слушаха и се възхищаваха на творбите му. Сподели това с Калинката, а тя се учуди:
- Как е възможно да искаш да се върнеш?
- Но моите скулптори са моят живот. Бихме могли да живеем в моята къща, където аз ще си работя, а после ще се забавляваме.
Калинката не искала и да чуе.
- Тук ще седиш, с мен! Нали ме обичаш!
Да, Бръмбарчо я обичаше и заради нея продължи да прекарва дните си в увеселителния парк, но помръкна. Не се веселеше от сърце, не се радваше чак толкова на своята Калинка. Каза й, че ще се отиде да поработи малко и после пак ще се върне при нея.
- Не, не и не! Ти си мой. Ние сме заедно. Ти не можеш да ме оставиш!
- Но аз няма да те оставя. Просто ще правя това, което винаги съм правил. Ти също ще правиш, каквото ти харесва, а после ще бъдем заедно!
Калинката обаче не се съгласяваше да се разделят нито за миг, защото се страхуваше. Какво да прави Бръмбарчо! Остана при нея и продължиха да живеят, както досега. Но той страдаше за своята работа и залиня. Вече не се качваше на люлки и въртележки, стори му се, че вече не обича Калинката, а и тя не се интересуваше чак толкова от него и един ден си тръгна... За да не дойде да го обвинява, че не е с нея, издигна една голяма стена, и се скри зад нея. Искаше да работи, но усети, че сърцето му е празно. Освен това зад високата преграда беше изолиран и от хората. Стана му много, много тъжно. Искаше да е както преди, а нещо се беше променило необратимо. 

Калинката също беше тъжна и вече не се забавляваше, помръкна смехът й. Тя долетя до къщата на Бръмбарчо и беше изненадана от високата стана, където се беше скрил. Застана объркана пред вратата и заплака. Почука, повика го, но той не искаше да отвори. Страхуваше се, че тя ще го поведе отново към нейния свят, а той няма да може да й откаже, но няма да е щастлив, ако изостави работата си.
- Той не ме обича вече и не иска да е с мен – мислеше си тя.

 А от високо една млада и неопитна фея наблюдаваше тяхната история.
Тези двамата много се обичат, но не знаят как да бъдат щастливи заедно. Не им достига нещо! Не им достига разбиране за любовта.
Тя отвори длан и там се появиха две червени сърчица. И тъкмо да духне сърчицата към влюбените, се появи една по-възрастна и по-опитна фея.

- Какво се каниш да правиш? Не трябва да пращаш разбиране за любовта.
- Защо, какво лошо има? - попита младата фея.
- Защото ще го получат наготово.
- Не виждаш ли колко са уплашени?
- Щом има страх, значи няма любов.
- Не виждаш ли, че страдат?
- Е, добре, страдат. Има любов, но не е достатъчна. Затова страхът ги ръководи.
- Какво да правим?
- Ще ги оставим да страдат, за да могат сами да разберат себе си и любовта си.
В това време един Калин долетя до Калинката.

- Не може една такава красавица като теб да плаче. Ела да се повеселим.
Калинчо беше елегантен, галантен и много приятен и Калинката си каза: „Ето мъж за мен!“ и тръгна с него. Забавляваха се ден, два... Всичко изглеждаше чудесно, но когато кавалерът я докосна нежно с тънките си пипала, тя си спомни едни други не толкова фини пипала, но пълни с обич и разбиране. Сърцето на Калинката затрептя и чак сега тя разбра, колко обича Бръмбърчо. Огледа се за Калинчо и го видя да се забавлява с две красиви пеперуди.



- О, той е щастлив и без мен! - каза си Калинката, махна за сбогом на Калинчо и забърза към заключената врата на Бръмбарчо. Не бързаше да чука и да го призовава. Знаеше, че е там, зад стената и тъжи за нея. Някаква невидима нишка ги свързваше. Това усещане й даваше сигурност.
Бръмбарчо наистина беше в къщата си зад високата стена. Чувстваше се нещастен от раздялата с любимата си. Но нещо го стресна, той опъна пипалата си, за да разбере какво става. Стори му се, че Калинката е наблизо. Не я виждаше, просто я усещаше. Разбра, че някаква невидима нишка ги свързва.

Отвисоко двете феи наблюдаваха двамата влюбени.
- Готови са – каза по-опитната фея. - Те разбраха, че това между тях е истинска любов.
- Да им помогна ли вече? - попита младата фея.
- Да, стига са се измъчвали.
Младата фея разтвори дланта си и духна двете червени сърчица. Едното изпрати на Калинката, а другото – на Бръмбарчо. Те се вмъкнаха и в тях и страхът, който и без това беше станал съвсем малък, изчезна. Двамата се видяха по нов начин. Калинката изведнъж разбра, че нейният любим има нужда от своя си живот и тя не трябва да го откъсва от него, защото това го прави нещастен. Тя разбра, че когато двама се обичат, могат да вършат нещата, които харесват, и пак да са щастливи. Бръмбарчо усети, че вече не се страхува от Калинката. Изведнъж стената изчезна. Двамата влюбени се намериха един срещу друг. Трепнаха отново сърцата им.
Останаха да живеят при него. Калинката помагаше на Бръмбарчо в неговите работи, а после заедно отиваха да се веселят и танцуват.

Линк към тази публикация в hel.blog.bg:
http://hel.blog.bg/tq-i-toi/2011/12/11/kakyv-final-izbirash.865289  Какъв финал ще избереш? 


а също:





четвъртък, 1 декември 2011 г.

Щом са празни - гатанка


                                 


                                             Щом са празни,
                                             те не шават.
                                             Пълни - сякаш
                                             оживяват.

                                             С теб подскачат,
                                             ходят, тичат
                                             и на теб
                                             дори приличат.

                                                       Що е то?

                                                                                                                              (етихерд)


Линк към постинга в hel.blog.bg:
http://hel.blog.bg/izkustvo/2011/12/01/shtom-sa-prazni-gatanki.859788

вторник, 14 юни 2011 г.

Феички-близначки




Когато се родиха двете момиченца, бяха съвсем еднакви с едно малко изключение – долу под дясното ушенце едното бебе имаше малка бенка. Тя беше толкова малка, че само баба й я забеляза и много се притесни, защото според нея феите трябва да са съвършени.


Когато дойде време да отидат във фейското училище, вкъщи ги посети една учителка. Бабата се разтревожи, привика настрани учителката и започна тихо да й обяснява нещо. Малката феичка беше наблизо и чу разговора.


- Едното дете има бенка под дясното ушенце. Неприятно е наистина за една фея, но момиченцето е умно будно и талантливо. Моля ви, не казвайте на никого за този дефект. Нека расте безгрижно.


- Всичко ще бъде наред. Когато дойде времето, ще решим проблема. Засега ще мълчим.


Феичката изтича до огледалото и внимателно се загледа в кожата около дясното ухо. Да, там долу под ушето имаше малко кафяво петънце. Съвсем малко, чак не се забелязваше, но на феичката й се стори, че расте и се вижда все повече. Значи тя е различната, тя е белязаната. Баба й каза, че има дефект. Каква ужасна тайна. Боже мой, какво ли я чака? А с всеки изминал ден бенката й изглеждаше все по-голяма и загрозяваща.

Феичките прекарваха в училището цели три месеца без да се връщат вкъщи. През това време близначката без бенка се учеше добре, имаше приятелки, а сестричката с бенка си оставаше все по-често в стаята, разглеждаше бенката в огледалото, не можеше да се съсредоточава и изоставаше в уроците.

„Ето, аз не само съм грозна, но и глупава – мислеше феичката с бенка. Как ще правя вълшебства и ще помагам на хората?“ Ден след ден тя се отчайваше все повече. Хващаше малката учебна пръчица, допираше я до тъмното петънце, но вълшебство не ставаше. Накрая се намрази, защото смяташе, че е грозна, бездарна и излишна. Тя започна за ходи приведена, вперила очи пред краката си, срамуваше се да погледне другите в очите, страхуваше се, че ще разберат тайната й.

Сестричката й всеки път я канеше да излизат на игра в свободното време, но феичката с бенка намираше повод да отказва. Доброто и жизнерадостно момиче помагаше на своята близначка в домашните, но един ден поиска настойчиво от нея сподели мъката си.

- Нали виждаш, погрознявам, не се справям с домашните. Какви вълшебства ще правя?

- Та ние сме еднакви. Ако ти си грозна, то и аз съм такава.

Все пак феичката без бенка помоли дружките си да обърнат по-голямо внимание на сестра й, да я хвалят и поощряват за всеки успех, да говорят за красотата й. Момиченцето обаче не вярваше на никой и се затвори още повече в себе си.

- Не го правите както трябва, не сте искрени, трябва да я разбирате, трябва да я обичате... - сърдеше се близначката без бенка на своите приятелки.

Един ден феичката без бенка от вратата чу викове.

- Мразя те, мразя те, мразя те... Грозна, бездарна и излишна...

- Кого мразиш?

- Себе си мразя – разплака се превитата близначка.

- Значи мразиш и другите, значи мразиш и мен...

- Защо да те мразя? Ти си прекрасна.

Жизнерадостната фея дръпна сестра си и двете се изправиха пред огледалото. Занемяха от гледката. Наистина имаха голяма разлика, вече не си приличаха. Едната беше изправена, румена, със светнало от усмивка лице и грееше като слънце, а другата - леко приведена, сивееща, с посърнало лице.

- Омразата те прави грозна и безжизнена. Ти си фея. Как така мразиш?

- Аз само себе си мразя – опита да се защити погрознялата феичка.

- Който не обича себе си, не може да обича истински и друг. Както при хората, така и при нас.

В това време в стаята на момичетата влезе учителката, която знаеше тайната.

- Ела с мен. Трябва да поговорим – каза тя на близначката с бенка.

Докато вървяха по коридора, нещастното момиче си мислеше, че ще я върнат вкъщи. Когато влязоха в кабинета по вълшебства, тя с надежда изгледа закачените по стената какви ли не вълшебни пръчки. Не като техните учебни пръчици, а големи и вероятно много мощни.

- Зная твоята тайна, мила – каза учителката. - Зная, че мразиш бенката си и най-вече себе си заради нея.

Момичето беше стъписано и гледаше с широко отворени очи без да мига.

- И много ти се иска с вълшебство да решим проблема.

- Да – отрони феичката.

- Иска ти се да грабна някоя пръчка и мигновено да премахна бенката.

- Да!

- Знаеш ли, защо твоята вълшебна пръчица не може са ти помогне?

- Защо?

- Защото вълшебните пръчки само усилват любовта на феите. Колкото повече обич има в една фея, толкова по-силна е пръчката й. Ти обичаш ли твоята бенка?

- Не! Мразя я!

- Значи зареждаш пръчицата си с омраза. Вместо да ставаш по-хубава, погрозняваш, бенката става по-тъмна и по-голяма.

- Какво да правя сега?

- Твоята бенчица беше толкова малка, че само баба ти знаеше за нея. Никой друг не я беше забелязал. Докато не знаеше за нея, ти растеше хубава, жизнерадостна, талантлива и щастлива.

- А когато подслушах вашия разговор с баба, се уплаших, намразих бенката, намразих себе си и започнах да погрознявам.

- Да, омразата руши отвътре, не бенката.

- Но нали баба каза, че това е дефект за една фея.

- Така се е смятало в миналото. Сега се знае, че всяко нещо си има своята красота и става още по-красиво, когато е обичано.

- Но нали и мен ме обичаха – сестра ми, приятелките...

- Но ти не се обичаше. Мразеше се и се затваряше. Така не допускаше любовта на другите, не я усещаше и си оставаше с омразата. А омразата руши.

Момиченцето се разплака. Значи не бенката беше виновна, а омразата й към бенката. Какво ще стане сега?

- Погледни се в огледалото.

Момиченцето не повярва на очите си. Отсреща я гледаше една красива феичка с нежна усмивка. Тя повдигна буйните си руси коси и се загледа в бенчицата. Сгушена под обичката на ухото, тя придаваше някакъв особен чар на близначката, някаква неповторимост.

- Това огледало е заредено с моята любов, затова се виждаш такава, каквато си отвътре, каквато ще изглеждаш след като се приемеш и обикнеш. Любовта е най-голямото вълшебство, най-мощната преобразяваща сила.

- Да се обикна ли? - изненада се детето.

-Да, естествено. Ти си много важна феичка и ще станеш прекрасна фея.

- Тогава и хората ще ме обичат, нали?

- Тези, които имат любов в сърцето си, ще те обичат. Тези, които нямат, най-вероятно няма да те забележат. Това не значи, че са по-незначителни. Те просто имат нужда от помощ да отворят сърцата си. А ти нали затова ще бъдеш тяхната фея – да ги научиш на най-голямото вълшебство – любовта.

Феичката сякаш не стъпваше по пода. Влезе грейнала в стаята, където я чакаше сестра й. Двете се прегърнаха щастливи. После се погледнаха в огледалото. Отново си приличаха като две капки вода. Любовта извираше от сърцата им и ги правеше красиви.


Линк към тази публикация:




събота, 16 октомври 2010 г.

Торбичката на Нури



Нури беше една много добра костенурка. Умееше да разбере проблемите на приятелите си и те често й гостуваха, за да се оплачат и изразят гняв, яд, мъка, болка и какво ли не...  
Те идваха ядосани, разтревожени или просто тъжни, намираха разбиране и подкрепа и си тръгваха весели и светнали. Костенурката събираше техните ядове и болки в една торбичка, скрита в черупката й, и когато останеше сама, се захващаше за работа. Изсипваше сиво-черното съдържание на торбичката в едно корито, после отваряше устата си и от там заедно с дъха си изпращаше любов на малки порции. Разбъркваше лошите емоции с любовта и те изсветляваха, изсветляваха и накрая се превръщаха в чудни създания на любовта. Тогава Нури сипваше вода в коритото, тя ставаше лъчиста и с нея поливаше дърветата и цветята. От това гората беше свежа и благоуханна.  



От време на време някой се сещаше да покани костенурката на сватба или просто на парти, но Нури беше заета или с проблемите на някой, или с преобразяването на лошите емоции. Всички свикнаха с това и спряха да я канят на веселби. Но имаше ли някой мъка, тичаше при нея да се оплаче и разтовари. Накрая започнаха да идват и за най-дребния проблем. Торбичката с лоши емоции набъбваше и работата на добрата костенурка ставаше все повече.  




Дойде заекът и започна да се оплаква: 

- Имам проблем. Много съм разтревожен: Ще имам гостенка. В магазина има соленки и сладки. Не мога да избера какво да купя за черпнята. Ай, ай! 

Нури прецени, че това не е никакъв проблем и заекът се глези, но нали е приятел, прибра тревожността му в торбичката. 

- Хайде сега си представи сладките и соленките. Какво е най-добре да купиш? 

Вече спокоен, заекът изведнъж видя вярното решение и весело и каза: 

- Ще купя и от двете по малко! И гостенката ми ще бъде доволна. Ех, хубаво е при теб. Винаги ми идват умни идеи. 

Заекът си допи сока, с който го почерпи домакинята, и хукна към магазина.
Дойде катеричката с малкото си.
 - Катеричето ми падна от един клон. Не може да тича, не може да пристъпя дори... 

Нури прибра притеснението й в торбичката. 

- Спокойно, спокойно. Ето ви по едно сокче, да се почерпите.  

Катеричката се успокои и делово каза: 

- Знаеш ли, най-добре е да побързам и да заведа катеричето при горския доктор.  

- Правилно ти е решението, мила. Ако е счупено крачето му, докторът ще го гипсира и бързо ще му мине. 

Тръгна си катеричката. Дойде Вълчо.


 - Моята жена пак не е вкъщи. Къде ли е? Ауу! Да знаеш как съм ядосан. Ауу!  

Нури прибра яда му в торбичката, но Вълчо носеше и страх в себе си.  

- Страх ме е, добра ми Нури, страх ме е, че може да ме е зарязала. Ауу! 

Костенурката прибра и страха в торбичката.

- Спокойно, Вълчо! Пие си някъде кафенцето, ще се прибере! Ето кафенце и за теб! 

- С кого ли го пие? Само да си е намерила друг! Ще му изкъртя зъбите! 

И Вълчо се закани злобно, показвайки силния си юмрук. Нури прибра вълчовото озлобление в торбичката, а той сладко сръбна от чашата. 

- Пък на мен ми се понапълни торбичката – изпъшка костенурката. 

Вълчо обаче не се интересуваше от нейните проблеми, допи си кафето и си тръгна.

Пристигна Ежко. 

  Да знаеш какъв проблем имам с твоя приятел Мечока. Пуснал си е силно музика и ми пречи на следобедната дрямка. Я, ела да се справиш с него!  

- Е, миличък, аз прибирам в торбата лошите ви емоции, но не мога да сложа Мечока в нея - засмя се Нури. - О, виж по пътечката идва Катеричката. Детето й е с гипсиран крак. Пак е огрижена милата. 

- Бе, ти на тая никаквица ли съчувстваш! Тя е вятърничава и несериозна. Що не си е пазила детето?  

В гласът му имаше обида, ревност и гняв. В това време в дворчето влезе Катеричката с малкото си на ръце.  

- Много съм притеснена, дали ще оздравее детето ми, дали ще зарасне както трябва счупеното, дали ще може пак да скача катеричето ми? 

Нури отвори торбичката да прибере лошите емоции на своите гости, но Ежко я изненада като ядосано се развика на Катеричката: 

- Каква майка си ти? Безотговорна! Защо не си пазиш детето? Защо идваш да безпокоиш костенурката за щяло и нещяло?! 

- То си играеше, както си играят всички деца. Ти да не искаш вкъщи да го затворя? И ако искаш да знаеш, моят проблем е по-важен от твоя. И ти си този, който повече притеснява Нури, защото я караш да ходи да се справя с грамадния Мечок, дето може да я смачка с лапа. Какъв приятел си, а? Нахалник такъв!  

Нури пъхаше едно след друго лошите емоции в торбата, но страстите на нейните гости така се разгорещиха, че торбата й се препълни и черупката й се пропука. Като чуха това Ежко и Катеричката се уплашиха и хукнаха през глава към къщите си.  



Дойде Лисицата да се оплаква от лошо ушитата рокля.



 - Имам проблем, Лиске, пропука ми се черупката. 

- Аа, така ли, ще дойда друг път, Нури! 

Пристигна Мечока.


- Имам проблем, Мечо, пропука ми се черупката.

- Хайде сега, проблем! Ти нямаш проблеми.  


- Имам, Мечо, черупката ми се пропука. 

- Ха, черупка не боли. Ти просто не искаш да помагаш и хитруваш. И това ми било приятелка! 



Разчу се в гората, че Нури не е добре, но понеже всички се бяха отучили да съчувстват, никой не идваше при нея.

Долетя обаче Пчеличката.


- Милата ми Нури! Какво са ти сторили? Ей сега ще те намажа с мехлем и ще ти мине.  

- Не ме боли черупката, а торбичката е препълнена с лошотии. От тях боли.  

Пчеличката донесе коритото и помогна на нещастната костенурка да изсипят лошите емоции. 

- Казвай сега какво се прави по-нататък.  

- Сега аз трябва да вдъхна любов, но не мога. Животните ме обидиха. Само добрини правя, а виж как постъпиха с мен! 

- Ще опитам аз да дам от своята любов. 

Но пчеличката беше малка, за да неутрализира толкова много лоши емоции, затова повика приятелките си от кошера.


 Те се хванаха за ръце и излъчиха любов. Чернилката в коритото започна да изсветлява. Стана чиста и лъчиста, защото любовта преобразява всяка злина. 

Олекна й на Нури. Просветнаха очите й. 

- Само вие дойдохте да ми помогнете. Само вие, които никога не сте идвали при мен с болките и черните си мисли! Нима нямате проблеми, нима не ви нападат лоши емоции?

- Как да нямаме! - каза пчеличката Чели, която първа долетя. И ние сме като всички, само че умеем да се разбираме една друга и да си помагаме, пък и всяка от нас може да се освободи от дребни ядове. А знаеш ли кой е виновен за твоето нещастие? 

- Кой?  

- Ти самата! 

- Как така? Само добрини правя! Прибирам лошите емоции на горските животни, преобразявам ги. Заради моята любов гората е свежа и всички живеят весело и спокойно.

- Но така ги правиш прекалено зависими от себе си. Ами ако теб те няма? Хайде да видим какво ще стане, когато ти откажеш да им помагаш? Аз ще остана при теб. 

Другите пчелички тръгнаха по своята си работа да събират прашец и нектар от цветята. Чели кацна на близкото глухарче и двете с костенурката зачакаха. 

Сега торбичката беше празна и пукнатината на черупката се прибра, а от мехлема бързо зарасна. 

Докато Нури боледуваше, в гората се бяха случили много неща. Лиса, която беше ядосана заради лошо ушитата рокля, отиде и се скара с магазинера Ежко, Ежко се скара с Мечо заради силната музика, Мечо се опита да го стъпче с лапа, но се набоде и започна да реве по мечешки. Бухльо долетя да види какво става, а след него тичаше катеричката и се сърдеше, че трябва първо катеричето да прегледа. Вълчо гонеше Зайо, че черпил жена му със сладкиши и кафе, а Зайо беше бесен, че не са пресни сладкишите. Горските обитатели се събраха на голямата поляна. Всички бяха сърдити и гневни, викаха с всички сили и вдигаха невъобразима врява.  

- Тишина! - надвика ги Бухльо. - Къде е костенурката с нейната вълшебна торба?


Всички утихнаха. Да, само костенурката можеше да помогне като прибере гнева и яда им. И тръгнаха към нея.  

Нури се беше скрила в черупката си. Като видяха, че корубата й е здрава, горските обитатели насочиха гневните си стрели към нея.


- Ти ни лъжеш, че си болна! 

- Ти си предателка! 

- Ти не искаш да помагаш на приятелите си!

- Ние идвахме при теб, за да те уважим, бъбрихме си с теб, за да не скучаеш, а ти с какво ни се отблагодаряваш?  

Водени от яростта си, те се нахвърлиха върху й и кой знае какво щеше да се случи, ако не се беше намесила пчеличката. Тя започна да жужи пред очите им, да парва езиците им и да ги дразни, а побеснелите животни направо освирепяха и започнаха да я преследват. И понеже яростта понякога е заразна, то и пчеличката се поддаде и всеки момент щеше да ужили някой. Костенурката знаеше, че забие ли жилото си някоя пчеличка, умира. Затова бързо извади торбичката си и започна да събира необузданите лоши емоции на озверелите животни. Настана тишина, макар че ушите на всички още бучаха.  

Нури повдигна торбичката. 

- Вижте! Тук са вашите лоши необуздани емоции – гняв, ярост, яд, раздразнение...  

Тя отвори торбичката и я обърна над коритото. От нея се подадоха и изпопадаха черни и черносиви безформени и грозни създания.

Бяха озъбени или с разкривени зловещи усмивки. Нури им изпращаше любов с дъха си и затова те покорно лягаха в коритото. Тя продължаваше да ги обгръща с любов и те ставаха все по светли, лицата им ставаха приветливи, появиха се нежни усмивки. От дъха на Нури те се преобразяваха в чудни ефирни и лъчисти създания с нежни сини, розови, зелени и жълти цветове. Понесоха се из въздуха, а гледната беше истинско вълшебство.



- Видяхте ли какво направи любовта с вашите лоши емоции? Искате ли и вие да се справяте така с тях? 

- Искаме, искаме! 

Нури грабна една ножица и наряза торбичката си на малки парченца. 

- Ай, ай, ай, какво прави тя? Какво ще стане сега?  

Нури сгъна едно парче, духна на пръстите си и с тях притисна и слепи двата му края. Така се получи първата малка торбичка.  

Всеки от вас ще получи по една такава малка торбичка. Щом усети гняв, яд, мъка, болка или нещо друго, веднага я отворете и напъхайте лошата емоция в нея. Ще усетите успокоение, а после поемете дълбоко въздух и го издишайте в торбичката, заедно с любовта, която ще изпратите. Ако не успеете, обърнете се за помощ към съседа, ако емоцията е прекалено силна, тогава елате при мен. И ще видите как в гората отново ще се живее спокойно и щастливо. Ще станем като пчеличките, които се обичат и си помагат. 

Зарадваха се животните и се наредиха на опашка да си получат торбичките. 

Пчеличката Чели им махна с ръка за довиждане и отиде да си гледа пчелните работи. 

Оттогава горските животни заживяха дружно и щастливо. Костенурката вече имаше повече време и не отказваше да ходи по веселби.

Линк към тази публикация