събота, 16 октомври 2010 г.

Торбичката на Нури



Нури беше една много добра костенурка. Умееше да разбере проблемите на приятелите си и те често й гостуваха, за да се оплачат и изразят гняв, яд, мъка, болка и какво ли не...  
Те идваха ядосани, разтревожени или просто тъжни, намираха разбиране и подкрепа и си тръгваха весели и светнали. Костенурката събираше техните ядове и болки в една торбичка, скрита в черупката й, и когато останеше сама, се захващаше за работа. Изсипваше сиво-черното съдържание на торбичката в едно корито, после отваряше устата си и от там заедно с дъха си изпращаше любов на малки порции. Разбъркваше лошите емоции с любовта и те изсветляваха, изсветляваха и накрая се превръщаха в чудни създания на любовта. Тогава Нури сипваше вода в коритото, тя ставаше лъчиста и с нея поливаше дърветата и цветята. От това гората беше свежа и благоуханна.  



От време на време някой се сещаше да покани костенурката на сватба или просто на парти, но Нури беше заета или с проблемите на някой, или с преобразяването на лошите емоции. Всички свикнаха с това и спряха да я канят на веселби. Но имаше ли някой мъка, тичаше при нея да се оплаче и разтовари. Накрая започнаха да идват и за най-дребния проблем. Торбичката с лоши емоции набъбваше и работата на добрата костенурка ставаше все повече.  




Дойде заекът и започна да се оплаква: 

- Имам проблем. Много съм разтревожен: Ще имам гостенка. В магазина има соленки и сладки. Не мога да избера какво да купя за черпнята. Ай, ай! 

Нури прецени, че това не е никакъв проблем и заекът се глези, но нали е приятел, прибра тревожността му в торбичката. 

- Хайде сега си представи сладките и соленките. Какво е най-добре да купиш? 

Вече спокоен, заекът изведнъж видя вярното решение и весело и каза: 

- Ще купя и от двете по малко! И гостенката ми ще бъде доволна. Ех, хубаво е при теб. Винаги ми идват умни идеи. 

Заекът си допи сока, с който го почерпи домакинята, и хукна към магазина.
Дойде катеричката с малкото си.
 - Катеричето ми падна от един клон. Не може да тича, не може да пристъпя дори... 

Нури прибра притеснението й в торбичката. 

- Спокойно, спокойно. Ето ви по едно сокче, да се почерпите.  

Катеричката се успокои и делово каза: 

- Знаеш ли, най-добре е да побързам и да заведа катеричето при горския доктор.  

- Правилно ти е решението, мила. Ако е счупено крачето му, докторът ще го гипсира и бързо ще му мине. 

Тръгна си катеричката. Дойде Вълчо.


 - Моята жена пак не е вкъщи. Къде ли е? Ауу! Да знаеш как съм ядосан. Ауу!  

Нури прибра яда му в торбичката, но Вълчо носеше и страх в себе си.  

- Страх ме е, добра ми Нури, страх ме е, че може да ме е зарязала. Ауу! 

Костенурката прибра и страха в торбичката.

- Спокойно, Вълчо! Пие си някъде кафенцето, ще се прибере! Ето кафенце и за теб! 

- С кого ли го пие? Само да си е намерила друг! Ще му изкъртя зъбите! 

И Вълчо се закани злобно, показвайки силния си юмрук. Нури прибра вълчовото озлобление в торбичката, а той сладко сръбна от чашата. 

- Пък на мен ми се понапълни торбичката – изпъшка костенурката. 

Вълчо обаче не се интересуваше от нейните проблеми, допи си кафето и си тръгна.

Пристигна Ежко. 

  Да знаеш какъв проблем имам с твоя приятел Мечока. Пуснал си е силно музика и ми пречи на следобедната дрямка. Я, ела да се справиш с него!  

- Е, миличък, аз прибирам в торбата лошите ви емоции, но не мога да сложа Мечока в нея - засмя се Нури. - О, виж по пътечката идва Катеричката. Детето й е с гипсиран крак. Пак е огрижена милата. 

- Бе, ти на тая никаквица ли съчувстваш! Тя е вятърничава и несериозна. Що не си е пазила детето?  

В гласът му имаше обида, ревност и гняв. В това време в дворчето влезе Катеричката с малкото си на ръце.  

- Много съм притеснена, дали ще оздравее детето ми, дали ще зарасне както трябва счупеното, дали ще може пак да скача катеричето ми? 

Нури отвори торбичката да прибере лошите емоции на своите гости, но Ежко я изненада като ядосано се развика на Катеричката: 

- Каква майка си ти? Безотговорна! Защо не си пазиш детето? Защо идваш да безпокоиш костенурката за щяло и нещяло?! 

- То си играеше, както си играят всички деца. Ти да не искаш вкъщи да го затворя? И ако искаш да знаеш, моят проблем е по-важен от твоя. И ти си този, който повече притеснява Нури, защото я караш да ходи да се справя с грамадния Мечок, дето може да я смачка с лапа. Какъв приятел си, а? Нахалник такъв!  

Нури пъхаше едно след друго лошите емоции в торбата, но страстите на нейните гости така се разгорещиха, че торбата й се препълни и черупката й се пропука. Като чуха това Ежко и Катеричката се уплашиха и хукнаха през глава към къщите си.  



Дойде Лисицата да се оплаква от лошо ушитата рокля.



 - Имам проблем, Лиске, пропука ми се черупката. 

- Аа, така ли, ще дойда друг път, Нури! 

Пристигна Мечока.


- Имам проблем, Мечо, пропука ми се черупката.

- Хайде сега, проблем! Ти нямаш проблеми.  


- Имам, Мечо, черупката ми се пропука. 

- Ха, черупка не боли. Ти просто не искаш да помагаш и хитруваш. И това ми било приятелка! 



Разчу се в гората, че Нури не е добре, но понеже всички се бяха отучили да съчувстват, никой не идваше при нея.

Долетя обаче Пчеличката.


- Милата ми Нури! Какво са ти сторили? Ей сега ще те намажа с мехлем и ще ти мине.  

- Не ме боли черупката, а торбичката е препълнена с лошотии. От тях боли.  

Пчеличката донесе коритото и помогна на нещастната костенурка да изсипят лошите емоции. 

- Казвай сега какво се прави по-нататък.  

- Сега аз трябва да вдъхна любов, но не мога. Животните ме обидиха. Само добрини правя, а виж как постъпиха с мен! 

- Ще опитам аз да дам от своята любов. 

Но пчеличката беше малка, за да неутрализира толкова много лоши емоции, затова повика приятелките си от кошера.


 Те се хванаха за ръце и излъчиха любов. Чернилката в коритото започна да изсветлява. Стана чиста и лъчиста, защото любовта преобразява всяка злина. 

Олекна й на Нури. Просветнаха очите й. 

- Само вие дойдохте да ми помогнете. Само вие, които никога не сте идвали при мен с болките и черните си мисли! Нима нямате проблеми, нима не ви нападат лоши емоции?

- Как да нямаме! - каза пчеличката Чели, която първа долетя. И ние сме като всички, само че умеем да се разбираме една друга и да си помагаме, пък и всяка от нас може да се освободи от дребни ядове. А знаеш ли кой е виновен за твоето нещастие? 

- Кой?  

- Ти самата! 

- Как така? Само добрини правя! Прибирам лошите емоции на горските животни, преобразявам ги. Заради моята любов гората е свежа и всички живеят весело и спокойно.

- Но така ги правиш прекалено зависими от себе си. Ами ако теб те няма? Хайде да видим какво ще стане, когато ти откажеш да им помагаш? Аз ще остана при теб. 

Другите пчелички тръгнаха по своята си работа да събират прашец и нектар от цветята. Чели кацна на близкото глухарче и двете с костенурката зачакаха. 

Сега торбичката беше празна и пукнатината на черупката се прибра, а от мехлема бързо зарасна. 

Докато Нури боледуваше, в гората се бяха случили много неща. Лиса, която беше ядосана заради лошо ушитата рокля, отиде и се скара с магазинера Ежко, Ежко се скара с Мечо заради силната музика, Мечо се опита да го стъпче с лапа, но се набоде и започна да реве по мечешки. Бухльо долетя да види какво става, а след него тичаше катеричката и се сърдеше, че трябва първо катеричето да прегледа. Вълчо гонеше Зайо, че черпил жена му със сладкиши и кафе, а Зайо беше бесен, че не са пресни сладкишите. Горските обитатели се събраха на голямата поляна. Всички бяха сърдити и гневни, викаха с всички сили и вдигаха невъобразима врява.  

- Тишина! - надвика ги Бухльо. - Къде е костенурката с нейната вълшебна торба?


Всички утихнаха. Да, само костенурката можеше да помогне като прибере гнева и яда им. И тръгнаха към нея.  

Нури се беше скрила в черупката си. Като видяха, че корубата й е здрава, горските обитатели насочиха гневните си стрели към нея.


- Ти ни лъжеш, че си болна! 

- Ти си предателка! 

- Ти не искаш да помагаш на приятелите си!

- Ние идвахме при теб, за да те уважим, бъбрихме си с теб, за да не скучаеш, а ти с какво ни се отблагодаряваш?  

Водени от яростта си, те се нахвърлиха върху й и кой знае какво щеше да се случи, ако не се беше намесила пчеличката. Тя започна да жужи пред очите им, да парва езиците им и да ги дразни, а побеснелите животни направо освирепяха и започнаха да я преследват. И понеже яростта понякога е заразна, то и пчеличката се поддаде и всеки момент щеше да ужили някой. Костенурката знаеше, че забие ли жилото си някоя пчеличка, умира. Затова бързо извади торбичката си и започна да събира необузданите лоши емоции на озверелите животни. Настана тишина, макар че ушите на всички още бучаха.  

Нури повдигна торбичката. 

- Вижте! Тук са вашите лоши необуздани емоции – гняв, ярост, яд, раздразнение...  

Тя отвори торбичката и я обърна над коритото. От нея се подадоха и изпопадаха черни и черносиви безформени и грозни създания.

Бяха озъбени или с разкривени зловещи усмивки. Нури им изпращаше любов с дъха си и затова те покорно лягаха в коритото. Тя продължаваше да ги обгръща с любов и те ставаха все по светли, лицата им ставаха приветливи, появиха се нежни усмивки. От дъха на Нури те се преобразяваха в чудни ефирни и лъчисти създания с нежни сини, розови, зелени и жълти цветове. Понесоха се из въздуха, а гледната беше истинско вълшебство.



- Видяхте ли какво направи любовта с вашите лоши емоции? Искате ли и вие да се справяте така с тях? 

- Искаме, искаме! 

Нури грабна една ножица и наряза торбичката си на малки парченца. 

- Ай, ай, ай, какво прави тя? Какво ще стане сега?  

Нури сгъна едно парче, духна на пръстите си и с тях притисна и слепи двата му края. Така се получи първата малка торбичка.  

Всеки от вас ще получи по една такава малка торбичка. Щом усети гняв, яд, мъка, болка или нещо друго, веднага я отворете и напъхайте лошата емоция в нея. Ще усетите успокоение, а после поемете дълбоко въздух и го издишайте в торбичката, заедно с любовта, която ще изпратите. Ако не успеете, обърнете се за помощ към съседа, ако емоцията е прекалено силна, тогава елате при мен. И ще видите как в гората отново ще се живее спокойно и щастливо. Ще станем като пчеличките, които се обичат и си помагат. 

Зарадваха се животните и се наредиха на опашка да си получат торбичките. 

Пчеличката Чели им махна с ръка за довиждане и отиде да си гледа пчелните работи. 

Оттогава горските животни заживяха дружно и щастливо. Костенурката вече имаше повече време и не отказваше да ходи по веселби.

Линк към тази публикация 


петък, 24 септември 2010 г.

Иво и феята





Иво седеше тъжно на тревата. Край него лежеше захвърлен сак за пеперуди. Той усети, че някой се приближава. Вдигна тъжните си очи и щом видя сините воали, се досети коя е. Беше Феята, онази приказна Фея, облечена в синьо, която не веднъж беше сънувал и която можеше да прави чудеса. И тя беше пред него.

- Можеш ли да ми върнеш пеперудата? Най-прекрасната пеперуда на света. Играехме си с нея. На нея й харесваше. Тя размахваше крилца и танцуваше за мен. Не, не се заблуждавам. Танцуваше за мен, защото й беше приятно да сме заедно… А после отлетя…

- И ти затова си толкова тъжен, нали? – попита с разбиране Феята.

- Да. Не разбирам какво стана. Толкова я обичах. Как може да ме остави!

- Но тя е пеперуда. Отлетяла е да си гледа пеперудешките работи.

- Ние се разбирахме. Беше ни хубаво заедно. Как може да си отиде? Как може да ме остави? Само исках да е до мен. Да сме заедно. Да й се радвам.

- Но тя иска свободно да си лети. Нали е пеперуда. Опитай се да си на нейно място. Ами ако тя настояваше ти да отлетиш с нея?

- Но аз не мога да летя. Тя знае това.

- И ти знаеш, че тя е пеперуда, но не приемаш, че си има свой начин на живот.

- Но… беше толкова за малко с мен… Не можах да й се нарадвам. Така ми се искаше да я занеса в къщи. Всички да я видят.

- Искаше да я уловиш със сака?

- Нищо лошо нямаше да й направя. Исках само да е до мен и да се обичаме… Сигурно я уплаших.

- Не се обвинявай. Тя е просто пеперуда и иска да лети.

- Моля те, Фейо, направи вълшебство. Върни ми пеперудата.

- И да можех, не бих го направила. Никой няма право да взима решение вместо нея за нейния живот. Не мога да я върна против волята й. Знам, че много я обичаш, знам, че би направил всичко за нея, но можеш ли да я оставиш свободно да си лети и да си гледа пеперудешкия живот?

- Искам да е с мен.

- А тя иска своя си живот.

Но сърцето на Иво беше изпълнено с толкова мъка и копнеж, че нямаше място за разбиране на пеперудешките проблеми. Тръшкаше се на тревата и си искаше пеперудата.

- Какво да направя, та да ми върнеш пеперудата?

- Разкажи ми за нея. Как летеше? Как общувахте? За какво си говорехте?

Феята знаеше, че като разказва и разказва за своята хвърковата приятелка, момчето лека полека ще попълни празнотата от раздялата. Той ще запази прекрасния спомен за общуването с пеперудата, а също ще успее да разбере нейните мечти и начин на живот.

Иво разказваше за своето приключение с приятелката си, а часовете минаваха. Феята каза:

 - Ще те оставя за малко, за да свърша нещо важно.

 Когато се върна, Феята завари момчето да се търкаля с плач по тревата и да нарежда:

- Защо, Фейо, защо и ти ме остави… Нали щеше да ми върнеш пеперудата… Всички ме изоставят… И Феята не ме обича…

- Обичам те! Тук съм! Искам да ти помогна да се справиш с мъката си.

- Искам си пеперудата! – поглези се Иво, който вече не беше наясно за кого тъжеше повече – за пеперудата или за Феята. – Какво да направя за теб, за да направиш вълшебството?

Феята знаеше, че момчето вече се е привързало към нея. Освен това беше започнал да разчита не на себе си, а на чужда помощ. Май нищо не можеше да направи, освен да го остави да изживее мъката си само, да страда за известно време и да порасне.

- Просто стани и се заеми с твоите си момчешки работи. Нямаш ли уроци? Нямаш ли домашни? Ще дойда пак при теб! Трябва да се справиш сам с мъката си.

И тя си отиде. Момчето не можеше да повярва. Как може Фея да постъпва така? Нищо не направи! Никакво вълшебство! И отгоре на това го изостави! Той плачеше, риташе, тръскаше се на тревата, удряше с юмруци по земята до изтощение. Накрая се отпусна изнемощял. Затвори очи и усети, че в него не беше останала и капка тъга. Всичко беше изстрадано. Беше му някак празно отвътре. А после в съзнанието му се мернаха красивата пеперуда, феята… Като сън. Хубав сън. Стана му някак ведро. Отвори очи. Небето все още се синееше, слънцето не беше залязло. Беше съвсем тихо. Той стана и се почувства по-голям, изпълнен със някакви нови сили. Досети се, че има да учи и се запъти към къщи. А по пътечката, която излизаше от горичката на парка, вървеше неговата съученичка Фани. Той не я обичаше много, защото беше зубрачка, но сега му се видя по-различна.

- Здравей – извика звънливо момичето. – Научи ли таблицата за умножение по три?

- Ами… – смънка момчето.

- Знаеш ли на мен ми е трудно да запомня три по девет.

- А, това е много лесно! Три по десет е трийсет. Трийсет без три е 27.

- Я виж ти, как го измисли! – възхити се момичето.

Момчето се почувства много поласкано и гордо.

- Хайде да се изпитваме – предложи той и двамата седнаха на тревата и започваха да се препитват. Беше по-забавно и от игра.

Измина лятото и момчето разказа на своята приятелка за мечта си и за синята Фея. Каза й също, че всъщност самата Фани е неговата сбъдната мечта – с нея може да си говора за всичко – и за футбол, и за уроци, и за филми…

Момичето стана неспокойно, тя се огледа и първа я видя – синята Фея отдалече им махаше с ръка.

- Фейо, щастлив съм да те видя пак - викна момчето.- Благодаря за урока, който ми даде. Пораснах, имам си прекрасна приятелка и истински момчешки живот.

Феята се усмихна щастливо и изчезна така, както се беше появила.


Линк към тази публикация:
http://hel.blog.bg/izkustvo/2010/09/23/ivo-i-feiata.609977

сряда, 8 септември 2010 г.

Две пеперудки







Пеперудката Пети беше волна и свободна и щастливо прехвърчаше от цвят на цвят, срещаше се с приятелки и заедно с тях танцуваше и се забавляваше. 

Тя имаше и една приятелка Ети, която не можеше да лети, защото крилцата й не можеха да се движат свободно. 
 Ети живееше в малка къщичка в края на гората, в дворчето на която гледаше ягоди. Събираше от червените ароматни плодове и вареше от тях сладко.
Пети много харесваше да гостува на Ети, да й разказва за далечните места, до които Ети не можеше да стигне, за реката, за красивите танци на пеперудките, които можеха да размахват крилца и да летят безгрижно и весело. Ети слушаше с интерес, беше благодарна на приятелката си, че й разказва за всичко това, правеше палачинки, намазваше ги с ягодовото сладко, навиваше ги и двете си хапваха с удоволствие.
Веднъж при Ети дойде Завистта. 
Тя беше тиха и невидима. Промъкна се крадешком зад гърба й и тихо прошепна:  
- Твоята приятелка Пети може да лети, живее си щастливо, а ти си нещастна, стоиш си в тясното дворче и гледаш ягоди, за да черпиш другите.
  - Защо да съм нещастна? Харесва ми моята градинка, харесва ми да посрещам гости и да ги черпя. И много се радвам, че Пети ми разказва толкова интересни неща от живота си. Тя ме обича.
     - Глупава си ти! Пети обича да идва при теб не от обич, а за да се сравнява с теб, да се чувства по-значима, по-велика... И знаеш ли защо? Защото между другите си приятелки не се чувства специална. Всяка друга пеперудка има отличителен знак, но тя си няма, а като идва при теб вижда, че ти си много по- нещастна от нея и това я радва.

  
     - Не си добре дошла при мен. Отивай си! - твърдо каза Ети.
        
Когато Пети за пореден път дойде на гости, Ети я попита:           
- А как изглеждат другите пеперудки, като тебе ли са?        
  - Да, но крилцата им са с различни шарки – с точици, с кръгчета, с различни цветове...
        -   А ти?
      - Е, нали виждаш – аз съм синя, но без шарки! - каза тъжно Пети.
        
Ети отиде до килера и донесе една миниатюрна изсушена ягодка.          
- Знаеш ли, аз виждам нещо много красиво при теб – твоето добро сърце. Сега ще залепя на гръбчето ти една ягодка и това ще бъде видимия знак, че ти носиш в себе си добро приятелско сърце. 
Така и направи Ети, а Пети радостно литна при другите пеперудки.
Завистта много се ядоса. Нейното намерение беше да се вмъкне в крилатката и от там да й диктува какво да прави, но тъй като не успя, започна да крои други планове.      
Ети посрещаше и други гости. 
Веднъж Водното конче даже я взе на гърба си и я разходи над реката. От там тя видя другите пеперудки и раздвижи антенките си за поздрав.
   В това време Завистта беше застанала незабелязано до пеперудката Пети и тихо й прошепна:      - Виждаш ли я твоята приятелка! Уж е нещастна, не може да лети, а ето я... хе-хе... като на самолет е... и виж колко навътре над реката лети... Ти си мислиш, че е нещастна... а тя е винаги усмихната в своята къщичка, със своите ягодки, със своите приятели, а ти... И с ягодка на гърба пак си една от многото пеперудки... Хе-хе... Нищо особено!
    Пети се заслуша, замисли се, а през това време Завистта се вмъкна в нея и се настани удобно и доволно. Пеперудката не забеляза това, защото мислеше и премисляше дали пък нейната приятелка не беше голяма щастливка...
     На другия ден, когато Пети долетя до къщичката на дружката си, й се стори, че вече не е толкова желана гостенка. 
   
- Колко си се променила! Вече не си същата приятелка!   
- Какво приказваш? Ти си ми най-близката.      
- Различна си. И като си помисля, твоят живот е по-богат от моя – имаш си къщичка, ягоди, кухничка, където правиш палачинки, аз пък ти разказвам за непознати места, други те возят на гръб... 
Очите на приятелката й завистливо светнаха, Ети се взря в тях и разпозна зловещо зеленикавата сянка на Завистта.    - Ти си допуснала Завистта в себе си. Какво си направила, приятелко?     
- Дрънкаш врели-некипели! Ти си нещастница и неудачница, само използваш другите...   
Завистта така се беше разбесняла в нежното телце на пеперудката, че Пети нямаше как да не я усети и се развика:    
- Аз не съм те канила тук. Отивай си, отивай си, отивай си...
       Ети също се притече на помощ като викаше:
       - Отивай си.
     Даже грабна една метла, та да сплаши натрапницата.
 Щом Завистта беше разпозната, вече нямаше власт над пеперудката. Затова тя побърза да се измъкне и се понесе в неизвестна посока. Двете приятелки се погледнаха с обич. Ети усети как крилцата й започват да се движат и да заякват с всяка секунда. Двете полетяха нагоре. Крилцата на Пети също бяха по-силни. Стигнаха до върха на гората, а от там се откри чудна гледка. Едно бяло облаче се спусна до тях и каза:
- Сега вашите крила са силни, защото не допуснахте Завистта да разруши приятелството ви. Затова стигнахте чак до тук, а аз ви предлагам едно чудно пътешествие до непознати и за двете места. Качвайте се и нека приключението да започне!    
Облачето ги разходи над ливади, езера, планински хълмове, а после ги върна до тяхната гора.     
- Много искаме да те поканим на палачинки с ягодово сладко, но ти си толкова голямо, няма да се побереш в къщичката... - една през друга заговориха крилатите приятелки.       
- О, мога да се свия, нали съм облаче.
 Намериха и Водното конче, отидоха в къщичката на Ети и си направиха весело палачинково парти.

Линк към тази публикация: