четвъртък, 5 юли 2012 г.

Ежко, който искаше да промени света



 Дядото и таткото на малкото таралежче Вал бяха шивачи и искаха да му предадат занаята си. Вал беше много талантлив, обаче не му харесваше да шие дрехи за горските животни, защото ги смчташе за недостойни. Според него всички жители на гората имаха недостатъци. Зайо – страхлив, Мечо – наивен, Вълчо – глупав, Катеричката – несериозна, Лиса – измамница, а като цяло според таралежчето всички бяха глупаци.
- В гората не може да се живее еормално. Където и да отидеш, срещаш някой глупак с недостатъци – кахъреше се Вал. – Това трябва да се промени. И след като няма кой, аз ще предизвикам промяната.
Мислил, мислил и накрая измислил.
- Ще започна да показвам на всички слабостите. Така те ще се засрамят и ще се променят.
Започна със Зайо:      
- Ти си един страхливец. Листо да трепне и ти наостряш уши от страх.
- Вярно е, че при всеки шум ставам целия слух и, ако преценя, че има опасност, хуквам... заоправдава се Зайо. - Това е моят начин да се предпазя.
- Страхливец. Трябва да гледаш опасността право в очите. Срам ме е, че сме от една гора.
- Но аз съм малко животно. Бягството е моята защита. Така ме е създала природата.
- Глупак. Трябва да се промениш. Да станеш смел заек. И аз ще се гордея с теб.
- Как да се променя?
- Иди прочети в горската библиотека!
После отиде при Вълчо.
- Наясно ли си колко си глупав? Във всички приказки за това се говори.
- Какви приказки?
- О-хо, даже една приказка не си прочел. Иди в горската библиотека да се просветиш малко.
Замислил се Вълчо и тръгнал да търси горската библиотека.
А Вал се търколил при Мечо.
- Много си ми наивен, Мечо.
- Какво е наивен? – попита Мечо.
- Да вярваш на всяка глупава лъжа. 
- Приятелите често ми правят номера, а аз все се хващам. Какво да правя?
  - Трябва да се промениш. Първо трябва да проучиш недостатъка си. Иди в горската библиотека и попрочети нещо.
И на Катеричката Вал каза, че е несериозна, че се срамува да живее с нея в една гора и че трябва да се промени.
Катеричката се нацупи, обърна му сърдито гръб и не пожела да се замисли. Тръгна към Зайо, за да сподели обидата. Срещна го забързан и замислен.
- За какво си се замислил, Зайо? 

- Вал каза, че трябва да се променя, защото се срамувал заради мен.
- О, той и на мен каза така! Била съм несериозна!
- Ми... виж сега, може и да има някакво право... Само палуваш и се закачаш...
- И ти ли... – разплака се Катеричката.
- Не плачи, а тръгвай с мен да научим как да се променим.
Катеричката много вярваше на умния Зайо и тръгна след него, бършейки сълзите си.
А Вал срещна Лиса.
- Накъде си тръгнала, Лисо? Пак ли да измамиш някой? – нахвърли й се той. – Знаеш ли, колко е неприятно и опасно да те срещне някой?
- Ами не ме срещай, Ежко! Защо ми се пречкаш?
- Аз си вървя по пътя, ти ми се пречкаш.
- Ние вървим по една пътечка, но имаме различни посоки.
Вал не разбра, какво точно искаше да каже Лиса и помисли, че тя пак нещо лъже.
- Измамница си ти! В гарата няма място за такива като теб! Затова трябва да се промениш! 
- И какво ще ми направиш, ако не искам?
- То малко ли е, че всички те мразят, но сега още повече ще те намразят, защото всички са решили да се променят.
Тази новина стресна Лиса.
Ако всички се променят, старите ми номера няма да минават“ – помисли си тя и се запъти към горската библиотека, за да научи някоя и друга нова хитрост.
Каква беше изненадата й, когато отдалече видя, че всички места бяха заети. Всеки бе взел книга и задълбочено четеше.

Замисли се Лиса – какво ще стане, ако горските животни се променят и загубят най-характерните си качества. Какво ще стане със Зайо например, ако не обръща внимание на шумовете в гората... И изведнъж й хрумна една хитра идея - нали изобретателността е нейната сила, нейното най-добро качество.
Тя се преоблече като ловец и съвсем тихо се приближи до притихналите в задълбочено четете животни. Намери едно тънко паднало клонче и стъпи върху него. То се сцепи, изпращя и този пукот стресна Зайо. Той опъна ушички, за да чуе по-добре. Това не убягна от погледа на Катеричката и тя тихо се захихика.
- Уж четеш, уж се променяш, а шумка да шумне и наостряш уши...
- Може да е опасно... - прошепна Зайо.
- Нали трябва да ставаш смел! Гледай опасността право в очите – напери се Мечо.
Вълчо не смееше да се обади, за да не каже някоя глупост. Зайо реши да покаже колко смел е станал и се запъти право към мястото, от където се чу пукот. Направи няколко крачки навътре в гората и... о, ужас... зад едно дърво се показа ловец с пушка.
Катеричката уплашено се покатери по близкото дърво, Мечо се замисли как да помогне, а Вълкът без да мисли се затича, хвърли се върху ловеца и го повали.
- Недей, Вълчо-о... няма да стрелям... - жално заизвива ловецът с гласа на Лиса.
Ловджийската шапка се претърколи и всички видяха ушите и муцуната на хитрушата.
Настана голяма врява и всеки взе да налага Лиса, както може. Само Ежко си стоеше тихо настрани и мислеше. Какво щеше да стане с горските животни, ако променят най-характерните си качества? Ами ако наистина беше дошъл ловецът? Ето сега Зайо по стар навик наостри уши и усети опасността. Вместо да се спасява по неговите си начини, той реши да се прави на безразсъдно смел и какво ли щеше да стане с него, ако не беше Вълчо. А Вълчо може да е глуповат, но пък е силен и смел и това е неговото предимство.
- Спрете, спрете да биете Лиса! - викна Вал. - Тя ни показа, че всеки е ценен със своите качества. Ние сме различни, но всеки може да е полезен, ако използва своите качества по най-добрия начин. Искам да се извиня на всички. Не трябва да се променяме, а трябва да оценим силните и слабите си страни и да ги използваме разумно.
- Разбира се, че е така - весело размаха опашка Катеричката. - В гората ще е много скучно без моите лудории и закачки.
- Аз пък съм добродушен и не се сърдя на номерата, които ми погаждате.
- А до кого се допитвате, когато трябва да разберете нещо? - напери се Зайо.
- А как щяхте да разберете, че сте ценни такива, каквито сте, ако не беше моята изобретателност? - обади се и Лиса.
Вал се претърколи, после занарежда:
- Смятах ви за глупави и прости, но сега разбирам, колко сте ценни такива, каквито сте. А аз, вместо само да критикувам наляво и дясно, ще се науча да шия най-хубавите дрехи за вас. Виждате ли, покрай тази история как се промених!
- Ти не си се променил, а само си променил гледната си точка – плахо се обади Вълчо.
Гласът му беше толкова тих, че отначало не се разбра кой говори. После горските обитатели се зачудиха това изказване на Вълчо глупост ли беше или мъдрост!
Ако приказката ви е харесала, моля гласувайте тук.



x

петък, 16 март 2012 г.

БРЪМБАР И КАЛИНКА



Незнайно откъде в края на горската поляна се засели един странен бръмбар. Той правеше много красиви неща от пясък – странни скали, които горските обитатели не бяха виждали, интересни къщи, лодки, за които разказваше, че плават във водата и пренасят хора. Бръмбарът не беше от много приказливите, но обичаше да обяснява какво представляват неговите творби и къде беше виждал тези неща. Разказваше за далечни страни, за хора и животни, различни от тукашните.
Горските обитатели обичаха да се задържат до неговите творения и да го слушат. А Бръмбарчо обясняваше с удоволствие, но не се сприятеляваше с никого. Когато обаче пред него се изправи Калинката, той беше прехласнат от нейната хубост.

                                                                            
Калинката най-много обичаше да прекарва времето си в горския увеселителен парк – люлки, въртележки, влакчета... Все не й оставаше време да отиде до дома на Бръмбарчо. И когато най-после отиде и го видя, тръпка премина през нея. Двамата се влюбиха. Бръмбарчо разказваше най-невероятни интересни истории, ръцете му ваеха нови и нови пясъчни форми, а Калинката слушаше като омагьосана и животът приличаше на приказка.
След известно време Калинката се сети за увеселителния парк. Та това беше толкова хубаво, как е могла да го забрави.
- Бръмбарчо, стига сме стояли само тук, сред този пясък. Трябва да отидем да се повеселим, да се повъртим на въртележки, да се посмеем, да потанцуваме...
И тръгнаха. Веселба, возене, смях и танци до забрава... Ден след ден... Докато един ден Бръмбарчо усети, че ръцете го засърбят да поработи със своя пясък. Усети, че му липсват хората, които го слушаха и се възхищаваха на творбите му. Сподели това с Калинката, а тя се учуди:
- Как е възможно да искаш да се върнеш?
- Но моите скулптори са моят живот. Бихме могли да живеем в моята къща, където аз ще си работя, а после ще се забавляваме.
Калинката не искала и да чуе.
- Тук ще седиш, с мен! Нали ме обичаш!
Да, Бръмбарчо я обичаше и заради нея продължи да прекарва дните си в увеселителния парк, но помръкна. Не се веселеше от сърце, не се радваше чак толкова на своята Калинка. Каза й, че ще се отиде да поработи малко и после пак ще се върне при нея.
- Не, не и не! Ти си мой. Ние сме заедно. Ти не можеш да ме оставиш!
- Но аз няма да те оставя. Просто ще правя това, което винаги съм правил. Ти също ще правиш, каквото ти харесва, а после ще бъдем заедно!
Калинката обаче не се съгласяваше да се разделят нито за миг, защото се страхуваше. Какво да прави Бръмбарчо! Остана при нея и продължиха да живеят, както досега. Но той страдаше за своята работа и залиня. Вече не се качваше на люлки и въртележки, стори му се, че вече не обича Калинката, а и тя не се интересуваше чак толкова от него и един ден си тръгна... За да не дойде да го обвинява, че не е с нея, издигна една голяма стена, и се скри зад нея. Искаше да работи, но усети, че сърцето му е празно. Освен това зад високата преграда беше изолиран и от хората. Стана му много, много тъжно. Искаше да е както преди, а нещо се беше променило необратимо. 

Калинката също беше тъжна и вече не се забавляваше, помръкна смехът й. Тя долетя до къщата на Бръмбарчо и беше изненадана от високата стана, където се беше скрил. Застана объркана пред вратата и заплака. Почука, повика го, но той не искаше да отвори. Страхуваше се, че тя ще го поведе отново към нейния свят, а той няма да може да й откаже, но няма да е щастлив, ако изостави работата си.
- Той не ме обича вече и не иска да е с мен – мислеше си тя.

 А от високо една млада и неопитна фея наблюдаваше тяхната история.
Тези двамата много се обичат, но не знаят как да бъдат щастливи заедно. Не им достига нещо! Не им достига разбиране за любовта.
Тя отвори длан и там се появиха две червени сърчица. И тъкмо да духне сърчицата към влюбените, се появи една по-възрастна и по-опитна фея.

- Какво се каниш да правиш? Не трябва да пращаш разбиране за любовта.
- Защо, какво лошо има? - попита младата фея.
- Защото ще го получат наготово.
- Не виждаш ли колко са уплашени?
- Щом има страх, значи няма любов.
- Не виждаш ли, че страдат?
- Е, добре, страдат. Има любов, но не е достатъчна. Затова страхът ги ръководи.
- Какво да правим?
- Ще ги оставим да страдат, за да могат сами да разберат себе си и любовта си.
В това време един Калин долетя до Калинката.

- Не може една такава красавица като теб да плаче. Ела да се повеселим.
Калинчо беше елегантен, галантен и много приятен и Калинката си каза: „Ето мъж за мен!“ и тръгна с него. Забавляваха се ден, два... Всичко изглеждаше чудесно, но когато кавалерът я докосна нежно с тънките си пипала, тя си спомни едни други не толкова фини пипала, но пълни с обич и разбиране. Сърцето на Калинката затрептя и чак сега тя разбра, колко обича Бръмбърчо. Огледа се за Калинчо и го видя да се забавлява с две красиви пеперуди.



- О, той е щастлив и без мен! - каза си Калинката, махна за сбогом на Калинчо и забърза към заключената врата на Бръмбарчо. Не бързаше да чука и да го призовава. Знаеше, че е там, зад стената и тъжи за нея. Някаква невидима нишка ги свързваше. Това усещане й даваше сигурност.
Бръмбарчо наистина беше в къщата си зад високата стена. Чувстваше се нещастен от раздялата с любимата си. Но нещо го стресна, той опъна пипалата си, за да разбере какво става. Стори му се, че Калинката е наблизо. Не я виждаше, просто я усещаше. Разбра, че някаква невидима нишка ги свързва.

Отвисоко двете феи наблюдаваха двамата влюбени.
- Готови са – каза по-опитната фея. - Те разбраха, че това между тях е истинска любов.
- Да им помогна ли вече? - попита младата фея.
- Да, стига са се измъчвали.
Младата фея разтвори дланта си и духна двете червени сърчица. Едното изпрати на Калинката, а другото – на Бръмбарчо. Те се вмъкнаха и в тях и страхът, който и без това беше станал съвсем малък, изчезна. Двамата се видяха по нов начин. Калинката изведнъж разбра, че нейният любим има нужда от своя си живот и тя не трябва да го откъсва от него, защото това го прави нещастен. Тя разбра, че когато двама се обичат, могат да вършат нещата, които харесват, и пак да са щастливи. Бръмбарчо усети, че вече не се страхува от Калинката. Изведнъж стената изчезна. Двамата влюбени се намериха един срещу друг. Трепнаха отново сърцата им.
Останаха да живеят при него. Калинката помагаше на Бръмбарчо в неговите работи, а после заедно отиваха да се веселят и танцуват.

Линк към тази публикация в hel.blog.bg:
http://hel.blog.bg/tq-i-toi/2011/12/11/kakyv-final-izbirash.865289  Какъв финал ще избереш? 


а също: