Най-обичаният

Имаше една птичка – нито най-красива, нито най-грозна, нито най-гласовита, нито най-бездарна.
Казваше се Траф. Той имаше талант, пееше добре, но не като славейчето. Беше хубав, но не толкова пъстър като пауна. Беше умен, но не можеше да се мери с бухала. Неговото нещастие беше, че не е НАЙ. Това го вбесяваше. И той наблюдаваше другите, търсеше им слабите места и намираше начин да ги обиди и унижи. Когато видеше някой да страда, Траф беше доволен, защото му се струваше, че е добре да има и други нещастни като него.
Отиваше при славейчето и му казваше, че е сиво и невзрачно. На пауна се присмиваше, че няма дар слово, на бухала – че е недодялан и грозен... Никого не пропускаше и всеки път, когато наранеше някого, се чувстваше добре, но само за малко. Другите птички не искаха да го обиждат, опитваха се да го приобщят, хвалеха го за талантите му. Той приемаше похвалите, но като знаеше, че не е първенец в нищо, отново се разстройваше и тръгваше да търси някой да си изкара яда на него като го нагруби.
Когато обаче Траф започна да навестява чуждите гнезда, да пуска разни боклуци в тях, да обижда малките, то птичето общество много се разгневи. Събраха се пернатите да решат какво да правят.
Всички се надпреварваха да се оплакват от него и да предлагат разни наказания.
- Ние се държим добре с него, а той не престава да ни обижда. Ние не пропускаме да уважим талантите му, той пак ни обижда. Сега и децата ни взе да тормози... Да го изгоним от гората...
Бухалът като най-умен взе думата и всички утихнаха.
- Той е нещастен по-своему. Талантлив е, но в нищо не е НАЙ...
- Как да не е НАЙ? Той е най-големият грубиянин!
- Той е най-лошият!
- Той е най-нетактичният!
- Той е най-гадният!
- Да си върви! Само ни пречи! Никой не го обича!
Неочаквано се чу силен и ясен глас някъде изотзад.
- Не е вярно! Аз го обичам!
Всички се смълчаха. Направиха път на младата птица и тя долетя до Траф.
- Може да не пееш като славейчето, но твоите песни ме опияняват. Може да не си красив като пауна, но за мен си прелестен. Може да не си умен като бухала, но аз те обожавам. Ти си най-обичаният от мен.

Като чу това, Траф се почувствал неземно щастлив. Ето какво беше неговото мечтано НАЙ - да бъде най-обичаният от някого! Усети как в него се разлива любовта. Светът сякаш се промени. Сега всички бяха прекрасни и добри. Изведнъж разбра, че точно тази птичка е чакал, че точно нейните похвали му бяха нужни и че да бъде с нея е най-важното нещо за него. На часа направиха сватба. Траф преливаше от любов и вече обичаше и уважаваше всичките си пернати събратя в гората. А когато се излюпиха пиленцата на младата двойка, тяхното щастие беше още по-голямо. 

Линк към тази публикация:

http://hel.blog.bg/izkushttp://hel.blog.bg/izkustvo/2009/10/22/nai-obichaniiat.420737tvo/2009/10/22/nai-obichaniiat.420737

Белите пари на Мечока

................... 

                   Бизнесът на  Мечока вървеше добре и той  щастливо се запъти към близката сладкарница да купи нещо вкусно за мечетата и Меца, защото обичаше семейството си и се грижеше добре за него. И точно в тези приятни минути се обади Страхът:
- Днес печелиш добре, но сигурен ли си, че винаги ще е така? Ами ако останеш без работа и без пари, кой ще храни семейството ти? Има една поговорка „Отделяй бели пари за черни дни“.
Замисли се Мечокът. „Прав е Страхът. По-добре е вместо да купувам сладкиши, да скътам пари за черни дни.“
Двете мечета го посрещнаха с радостно очакване за нещо сладко. Сви се сърцето на Мечока, защото трябваше да ги разочарова. Таман отвори уста да им каже: „Хайде на сладкарница!“ и Страхът отново се обади:
- Нима искаш да прахосаш парите? Ами ако се случи нещо лошо?
И Мечокът започна да обяснява заеквайки, че бизнесът му сега не върви добре, че трябва да се пести... Натъжиха се мечетата, но те обичаха своя татко и го слушаха.
След време мечетата се помолиха:
- Татко, хайде на въртележките, както по-рано!
Мечокът тъжно погледна децата си, защото Страхът властно му припомни: „Нямаш достатъчно скътани пари. Ако нещо се случи...“
- Като съберем достатъчно бели пари, пак ще се веселим – обеща той на децата.
Така минаваха дните.
- Мечок - каза един ден Меца, - има вече достатъчно бели пари. - Хайде да заживеем както преди!
- Как не разбираш – разтревожи се Мечокът, животът сега е тежък. Няма сигурност. Ако се случи нещо?
- Който робува на бели пари за черни дни, бял ден не вижда – тросна се Меца.
- Няма такава поговорка – разгневи се Мечокът.
- Вече има. Нашето семейство живее черните си дни заради белите ти пари.
- А, ти си против мен, така ли?
От този ден Мечокът и Меца започнаха да се карат. Децата слушаха объркани и се чудеха кой е крив, кой е прав.
Мечокът ставаше все по-нервен, все по-напрегнат, бизнесът му наистина започна да запада. Той съвсем се омърлуши и се разболя.
- Видя ли сега защо са белите пари? - каза той на жена си, извади няколко горски банкноти и й заръча веднага да повика лекар.
Горският лекар прегледа болния, обясни, че няма нищо страшно. Мечокът е преуморен и притеснен. Написа рецепта и препоръча повече спокойствие и почивка. Меца го изпрати, разплати се с него и се упъти към гардероба да вземе от белите пари за лекарства. Страхът в Мечока се надигна:
- Да не си луд да й позволиш?
В това време влезе баба Мецана. Като разбра какво се е случило, каза на мама Меца да отиде до аптеката за лекарства, а тя ще изведе децата на разходка.
Докато търсеше дрешки за излизане в гардероба, баба Мецана откри белите пари. Тя онемя. Толкова горски банкноти на едно място не беше виждала. Премига няколко пъти и разбра всичко. „Значи затова живеят толкова бедно. Мечокът спестява. Премига още няколко пъти, за да се увери, че не сънува и напълни джобовете си с бели пари.
От този ден животът на семейството се промени. Мечетата често излизаха с дядо си и баба си на въртележки, на сладкарница, на цирк... Баба Мецана даваше пари на мама Меца за нови дрехи и вкусни манджи.
Мечокът често проверяваше парите си. Те бяха толкова много, че колкото и да вземаше баба Мецана, все не личеше. Пък и Мечокът все прибавяше още и още.
Мечокът хем се радваше, че всички вкъщи бяха весели и доволни, хем се чудеше. От къде това изобилие?
- Баба Мецана дава – обясни съпругата му.
„А-ха! - просветна му на Мечокът. - Значи мога още повече да затегна колана и ще спестявам, ще спестявам...“
И така той спестяваше, ходеше с пробити обувки и протрити дрехи, а животът в семейството си течеше все така весел.
Докато един ден...
Мечокът се прибра малко по-рано. В това време баба Мецана за пореден път пълнеше джобовете си с горски банкноти. Като я видя, Мечокът онемя и замря. Опули невярващ очи, премига... Истина беше. Баба Мецана, собствената му майка, пълнеше джобовете си с неговите бели пари.
- Крадла, крадла. Дръжте я! - развика се той и се спусна към нея, но се спъна и падна. Търколи се и започна да ръмжи по мечешки от болка и обида.
Меца и мечетата бързо дотичаха и на свой ред зяпнаха от изненада.
Баба Мецана изпразни джобовете си и побягна през глава. Отиде си вкъщи и легна болна. Беше нещастна и си повтаряше: Как можах? Какво направих? Всички ме мразят... А аз за добро го направих!“. Дядо Мецан се въртеше край нея объркан и безпомощен.
Семейството на Мечока наистина беше потресено.
- Аз се мъча, работя като роб, а тя краде... - нареждаше Мечокът.
Мецана и децата му пригласяха.
- Живея бедно, а тя краде...
Меца и децата пак пригласяха.
- Аз ходя с пробити обувки и закърпени дрехи, а тя краде...
Настъпи тишина. Никой не пригласяше. Нито Меца, нито мечетата одобряваха дрипавия му вид. Какво всъщност стана в тяхното семейство? Защо всичко се обърка? Кой всъщност беше виновен?
- Не пригласяте, не ме подкрепяте! Всички сте против мен. Аз за вас ги събирах тези пари. Какви сте неблагодарници.
Меца и мечетата мълчаха объркани.
„Виждаш ли с какви хора живееш!“ - обади се пак Страхът. Не те подкрепят в тежък момент. Заслужават ли твоята жертва? Те са безотговорни и неверни. Ти единствен заслужаваш белите пари. Само ти знаеш да ги цениш.
Мечокът беше съсипан. Излезе и тръшна вратата след себе си. Отиде в гората и седна на един пън. Почувства се самотен. Колко хубав беше живота преди. Колко весело беше в неговото семейство. Какво стана?
- Ей, Страх, какво направи ти с мен? Защо обърка живота ми с твоите съвети?
- Не ме вини, Мечок! - каза му Страхът. - Аз съм си такъв. Като вятъра съм, който влиза там, където има пролука. Когато някой е неуверен, аз се промъквам... Не че искам да му навредя, просто си влизам, не мога да се спра, както въздухът влиза през процепите.
- И започваш да нареждаш врели-некипели.
- Не са врели-некипели. Ако усетиш безпокойство или лек страх, значи има някаква опасност и трябва да си по-внимателен и по-съсредоточен. Ако си неуверен, ти ме допускаш в себе си, аз не мога да се спра и раста ли раста... Такава ми е природата. А ти се променяш. Заради страха си вече не можеш никого да обичаш.
- Ами ако не те искам вече? Ако искам да съм със семейството си?
- Ако твоята любов към близките и твоята увереност в самия себе си са по-големи от страха, то аз се оттеглям, както се оттегля въздухът от кутия, която си напълнил с нещо.
Мечокът се изправи. Вече знаеше какво иска най-много – да е вкъщи със семейството си, където цари веселие и любов. Чувстваше се уверен, можеше да се справи с всяка трудност.
Страхът отстъпваше. Той излезе от Мечока и продължи безцелно да се носи из пространството, запълвайки всяко съзнание, в което любовта и увереността бяха намалели.

А мечешкото семейство отново заживя щастливо. В дома му цареше любов и веселие.

Линк към тази приказка в Blog.bg:

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/28/belite-pari-na-mechoka.340600 

Рибешки люспи

  Недко обичаше да се забавлява като хвърляше хлебни трохи на рибите в близкото езеро. Рибите се скупчваха и лапаха ли лапаха, а водата сякаш завираше.
Веднъж една от рибките се отдели от другите и приближи към момчето със закърпените, но чистички дрешки.
-  Аз съм ти признателна за вкусните трохички и ти давам една от моите рибешки люспи, за да ти напомня за благодарността ми.
Едва тогава Недко забеляза, че на върха на горната си устна на рибката блещукаше една люспичка. “За какво ли ми е тази люспичка?” – помисли си момчето, но протегна ръка и я взе, защото знаеше, че за рибката това е нещо ценно. Може би я е боляло, когато я е отскубвала от тялото си? Момчето разбра, че рибката наистина е трогната.
На другия ден, когато отново хвърляше храна, още две рибки приближиха до него и му дадоха люспи. На третия ден дойдоха още. Недко прибираше люспичките в една торбичка и понякога си играеше с тях. Забеляза, че от допира с рибешките дарове се чувства някак странно – по-силен, по-разбиращ, по-добър. “Това е от благодарността на рибите, скрита в тези люспи” – досети се той. А и люспичките ставаха все по-бляскави.
Недко забеляза, че и самите рибки ставаха някак по-светли и лъскави.
Само една рибка никога не приближаваше до Недко. Идваше, налапваше се с вкусните трохи и хукваше нанякъде. “Колко са глупави другите риби! Отскубват си от люспите за момчето, а те за нищо не му трябват". Тази рибка беше по-различна.
На другия край на езерото някой беше изобретил рибешка въртележка. Беше много забавно. Въртележката се издигаше високо над водата и отгоре се виждаше горния свят - парка, дърветата, разхождащите се хора...За да види това по-различната рибката трябваше да плати две люспи. Нямаше как, тук не се шегуваха, трябваше да се плаща. И рибката отскубна две от своите люспички. Малко я заболя, но какво от това. Нали щеше да надникне в човешкия свят.
Един ден една рибка отново се беше приближила до брега с люспичка за Недко. Момчето забеляза, че тя плува някак странно.
- Какво ти е, мила рибке? – попита той.
- Боли ме дясната предна перка. Затова плувам така тромаво.
Недко съчувствено и нежно докосна болната перка с малките си пръсти и… о, чудо! Рибката оздравя и пъргаво се гмурна. След малко пристигна с две люспички.
- Вземи ги за благодарност!
Следобед момчето отиде пред новодошлия цирк. Така му се искаше да може да си купи билет и да влезне, но нямаше пари. Хрумна му нещо. Извади една от рибешките люспички и отиде на касата.
- Може ли срещу това да получа билет?
Касиерката разгледа внимателно блестящата люспа и му подаде билет, защото прецени, че рибешката люспа за благодарност е ценност.
На другия ден Недко разказа на своите приятелки от езерото за своето преживяване. Те бяха много щастливи да чуят разказа на доброто момче.
И така живота на Недко се промени. Срещу рибешките люспи той можеше да се вози на виенско колело, да кара колички, да се черпи в сладкарницата с другите деца. После споделяше всичко с рибките, лекуваше ги, когато трябва, разрешаваше техните спорове.
Рибките, които му даваха от своите люспи, бързо се възстановяваха и никога не оставаха дупки на мястото на откъснатите люспички. Но не беше така с по-различната рибка. На нея й се свидеше да му подари люспи. Но по необходимост откъсваше от тях за рибешката въртележка. Затова на мястото на всяка откъсната люспа оставаше празно място и свидливата рибка ставаше все по-грозна. Когато научи, че Недко вече е придобил вълшебни способности и може да лекува, тя в миг доплува до него, като разбутваше всички по пътя си.
- Аз съм спешен случай, пуснете ме!
И рибките я пуснаха.
- Недко, ти си прекрасно момче, ти си най-добрият човек, когото познавам. Моля те, помогни ми!
Недко я докосна, но способностите му не действаха за нея. И тъй като имаше добро сърце, извади от торбичката рибешки люспи и ги постави на празните места. И свидливата рибка засвети подобно на сестрите си. Тя благодари възпитано на момчето, високомерно подмина другите рибки и се отправи към въртележката.
Собственикът на въртележката й каза, че се налага вече да плаща със светещи люспи. За възможността да вижда и изучава човешкия свят рибката беше готова на всичко. И така – днес над водата, утре над водата – и рибката изведнъж забеляза, че са й останали само две светещи люспи. И веднага се отправи към момчето. “Той е добър, веднага ще ми постави други люспи”.
Когато приближи до момчето, тя разбра, че има промяна. Рибките бяха обърнали гръб на момчето. Чувстваха се предадени, защото той е подарил техните люспи на рибка, която не обича нито него, нито някой друг. Те вече не му подаряваха от своите люспички и Недко седеше тъжно на брега. По-различната рибка приближи до него и отново го помоли за помощ. Всички рибки впериха очи към него. Какво ли ще направи?
- Не мога да ти помогна, рибке. Откакто моите приятелки са ми сърдити, загубих вълшебните си способности. А и люспички нямам.
Рибката се огледа. Забеляза, че другите я гледат ядосано и едва се сдържат да й се нахвърлят. “Може би те са прави – досети се тя.- Момчето ми даде техните светещи люспи, а аз ги дадох за въртележка. На тяхно място и аз щях да се сърдя.” Освен това забеляза, че другите рибки вече не светят както преди. В цялото езеро само двете люспички, които й бяха останали, блещукаха.
“Ако ги върна на момчето, дали няма да се върнат способностите му?” – помисли си рибката. Тя подаде смирено двете светещи люспички на Недко. Той ги пое, но вълшебство не стана.
- Вземи и две от моите вече съвсем захабени люспи. Може да стане чудо.
Чудо обаче не стана!
Замисли се по-различната рибка. Какво всъщност се случи? Отгначало Недко хвърляше трохички, за да се забавлява. На рибките това им хареса, бяха благодарни. Породи се едно прекрасно приятелство между тях и момчето. Това приятелство беше причина Недко да придобие вълшебни способности. Всичко беше хубаво и трогателно. По-различната рибка обаче се интересуваше повече от възможността да се издига високо над водата в някоя от кабинките на рибешката въртележка. Харесваше й да изучава човешкия свят. Харесваше й да гледа слънцето от кабинката, когато беше над водата. То изглеждаше по-различно, сякаш светеше по друг начин. Рибката така се беше отдала на своето увлечение, че почти забрави за обикновения рибешки живот, за чувствата на сестрите си, за техните обикновени радости и скърби. Държеше се надменно. Отчужди се от сестрите си, а на всичко отгоре заради нея се развали и приятелството им с Недко.
По-различната рибка разбра, че тя и само тя можеше да оправи нещата. Помоли за прошка своите сестри за това, че се е държала надменно и невъзпитано. Разказа им за интересните си приключения високо над водата в кабинките на въртелижката. Сподели, че вече е разбрала една важна истина - всички същества трябва да се обичат и уважават такива, каквито са. Поиска още веднъж прошка и помоли рибките да разберат Недко. Той от добро сърце й е помогнал и съвсем не е искал да обезцени благодарността на своите приятелки.
- Да, да - говореше кротко по-различната рибка - бях неблагодарница, държах се сякаш всички са ми длъжни... Съжалявам за това, но ви уверявам, че Недко ни е давал трохи и ни е лекувал не заради рибешките люспи. Той просто ни обича. А вашата благодарност и вашата обич към него е предизвикала вълшебствата. Сигурна съм, че ако възстановите прекрасното си приятелство с него, ще се възвърнат и способностите му.
И рибките я послушаха.
Животът в езерото отново стана прекрасен. Рибките пак заблестяха, Недко беше щастлив.
По-различната рибка също беше радостна заради своята добрина и щастието на другите. Тя обясни, че все пак нейното щастие е по-различно и отива отново при своята въртележка, защото иска да продължи да прониква в човешкия свят. Някои по-млади рибки се заинтересоваха и я последваха. Осмелиха се и се издигнаха над водата. Техният живот се промени, кръгозорът им се разшири. Живееха интересно. Те с радост даваха от своите люспи на изобретателя на въртележката, защото бяха благодарни за предоставената им възможност.
- Дали все пак не сме погрознели, както по-различната рибка? - досети се една от тях.
Огледаха се внимателно. Но чудно нещо! Бяха по-хубави от преди! Погледнаха към по-различната рибка, която беше вече без никакви люспи. И забелязаха невиждано нещо - бяха наболи нови люспи, лъчисти като диаманти. И около рибката имаше ореол. Беше красиво.
- Това е заради обичта ми към подводния и към горния свят - обясни по-различната рибка. - Вече разбирам и обичам всички същества - тези, които имат обикновени желания и тези, които имат по-възвишени стремежи. Животът е прекрасен във всички светове и трябва да се обича.
- Хайде да отидем да разкажем на сестрите си - въодушевиха се рибките.
И отидоха. Някои ги слушаха с недоверие, други решиха и тръгнаха след тях.
В езерото се възцари приятелство и хармония. Едните рибки другаруваха с Недко и бяха щастливи, другите - с изобретателя и също бяха щастливи. Всеки по своему.

Линк към тази приказка в hel.Blog.bg :

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/25/ribeshki-liuspi.339519

Заекът и таралежът

         

Заекът и таралежът решили да си направят къща. Зайовото семейство по цял ден правило къщата, а таралежовото – по цял ден се излежавало под едно дърво на сянка. Щом къщата била готова, зайците се настанили в едната половина на къщата, а таралежите – в другата. От едната страна на пътечката дворът бил на зайците, от другата – на таралежите. Заекът, зайката и зайчетата били много работливи. Направили си зеленчукова градина. Тарележът, таралежката и таралежчетата били мързеливи. В техния двор растели само тръни и бурени, а те самите били винаги намръщени и сърдити.
- Тези зайци непрекъснато работят нещо – копаят, садят, бутат колички – казала един ден таралежката на таралежът. Не мога да си почивам. Намразих ги вече.
- И аз ги намразих – съгласил се таралежът.
- Трябва да направим нещо да се махнат от тук.
- Ще крадем от техните зеленчуци. Те ще се ядосат и ще се махнат.
Така и направили – един ден открадвали зелка, друг - маруля или морков. Зайците никак не се ядосвали. Грижили се за градината и винаги имали пресни зеленчуци.
- Дразнят ме тези зайци – казала пак таралежката на таралежа. - Измисли нещо. Накарай ги да се махнат от тук.
- Ой, колко ми духа – казало едно таралежче.
Духало му от прозореца, защото било счупено стъклото, но нали таралежовото семейство било мързеливо, нямало кой да го поправи.
- Измислих – казал таралежът, повикал най-голямото таралежче и му наредил: - Щом зайците отидат на разходка, ще им счупиш стъклото. Нека им духа!
Така и направило таралежчето. Зайците се върнали от разходка, купили стъкло, поставили го на прозореца и весело продължили работата си.
- Глупав си ти, таралежко! С едни зайци не можеш да се справиш.
Мислил таралежът, мислил и измислил.
- Ще бутнем къщата. Тогава ще се отървем от тях.
- Как така? Нали и ние живеем в нея!
- Ти пък, таралежке! Най-важното е, че зайците ще останат без къща и ще се отървем от тях.
За пръв път таралежите се захванали за работа, но не за да направят нещо, а за да разрушат.
Дошли си зайците от разходка и видели, че къщата я няма. Запретнали ръкави. Направили нова къща, но... само за зайци. А таралежите останали без къща и понеже ги мързяло да си направят нова, до ден днешен живеят под открито небе.

Линк към тази публикация в blog.bg:

 http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/19/zaici-i-taraleji.336761

Вълшебната химикалка

През лятото дядото на Анко му подари химикалка. В нея плуваше корабче. Ама наистина плуваше! Изправиш химикалката и то потегли, обърнеш я надолу – пак се понесе.

Анко пишеше красиво и чисто. Смяташе бавно, но вярно. А неговият съученик Тошко нямаше търпение за нищо. Смяташе бързо, после върху грешната цифра пишеше нова, надебеляваше я, но и тя не винаги беше вярна.

„Ако имам химикалка като на Анко, сигурно и аз ще пиша красиво! - помисли Тошко. Струваше му се, че е вълшебна. В едно междучасие Анко забрави химикалката на масичката си. Тошко не можеше да откъсне очи от нея. Ръката му сякаш сама посегна и я взе.

Започна часът. Анко ровеше в чантата си.

- Някой ми е взел химикалката.

Учителката попита класа вярно ли е. Децата мълчаха. Тошко също. Как да си признае?

- Всички да покажат химикалките си – каза учителката.

Двадесет и осем ръце се вдигнаха с двадесет и осем химикалки, но нито една не беше с корабче.

- Друг път да си пазиш вещите и да не обвиняваш другите.

Анко беше разстроен и разсеян. Не смяташе вярно, не пишеше хубаво.

„Значи химикалката наистина е вълшебна – помисли Тошко. - Добре, че не я върнах.“ През голямото междучасие той взе една тетрадка и хукна навън.

Анко беше тъжен и отиде да се разходи в задния двор. Съзря Тошко, който се беше скрил зад един храст и пишеше нещо с неговата химикалка. Анко като стрела връхлетя и я издърпа от ръката му. В същото време някой го сграбчи и му отне химикалката.

- Не те ли е срам?

Беше един третокласник.

- Тя си е моя – заоправдава се набеденият първокласник, но баткото я подаде на Тошко.

- Вземи! И да си я пазиш – каза той и си тръгна доволен, че е направил добрина.

Тошко избяга. Анко се обърка съвсем. Учителката не повярва, третокласникът не повярва... Все той виновен излиза.

Тошко също беше объркан. Не можа да провери вълшебството на химикалката, а вече беше разкрит.

В час Анко изведнъж се надигна и грабна Тошковата химикалка. Учителката се стъписа. Не очакваше това от най-кроткото дете на класа.

- Нека ми върне химикалката с корабчето. Тя е в джоба му.

Ясният и уверен глас на момчето изненада всички. Това ли е свитичкото, дребно момче?

- Исках само да попиша с нея – замънка Тошко. - Тя е вълшебна. Затова Анко пише така хубаво.

- Хайде да проверим. Сменете си химикалките.

Това беше необикновен час. Тошко вярваше, че химикалката сама ще започне да пише, но тя си беше като обикновена, даже пишеше по-дебело от неговата. Учителката позволи на всички деца да опитат.

- Вълшена ли е химикалката?

Едни казаха да, други – не.

А вие как мислите?

Утре

Коцето много обичаше да кара колело. Единият ден отиваше при Борко и казваше: 

- Борко, утре мама ще купи шоколадови бонбони. Половината са за теб, ако ми дадеш да покарам твоето колело. 

Борко се съгласяваше. На другия ден Коцето отиваше при Петьо. 

- Петьо, утре мама ще прави баница. Ще ти донеса едно парче, ако ми дадеш да покарам твоето колело. 

И така всеки ден. Но обещанията си той не изпълняваше, пък и никой не смееше да настоява, защото Коцето имаше здрави юмруци. 

В техния блок дойде да живее Здравко. Още първия ден той излезе с колелото си. Коцето веднага се упъти към него. 

- Дай ми да покарам твоето колело. Утре ще ти донеса футбол. Вуйчо ми го донесе от Германия. 

- Защо утре? - учуди се Здравко. - Свали го сега. 

- Тай е прибран. Като си дойде татко, ще ми го даде и утре ще ти го донеса. 

- Тогава утре ще ти дам да покараш. 

Коцето разбра, че няма да получи лесно колелото и донесе футлола. Здравко го взе и започна да рита с момчета. Коцето направи едно кръгче и ядосан отиде при Здравко. 

- Аз само на теб дадох футбола, а ти... 

- Че какво да правя сам с него – тросна се Коцето. - Защо не поритаме заедно? 

- Трябва да се прибирам. Утре. 

На другия ден момчетата ритаха гумена топка, но тя падна през отворения прозорец в едно мазе. 

- Коце, донеси твоя футбол – помоли го Здравко. 

- Моя ли? - учуди се Коцето. - Той е прибран. Като си дойде татко, ще му го поискам... 

- Знаем го твоето утре. То никога не идва. Не искаме да играем с теб – развикаха се момчетата. 

Как му се искаше на Коцето да им стовари по един юмрук. Само че не смееше. Те бяха много. Но утре... утре той наистина ще трябва да изнесе своя футбол, за да го приемат.

Линк към този разказ: 
http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/09/16/utre.398302

Попови лъжички

            

Ели много обичаше животните, но нейната майка не й позволяваше да гледа в апартамента нито куче, нито коте, нито хамстер. А Митко от съседния апартамент беше щастливец. Имаше аквариум с гупи. А през пролетта донесе в един буркан попови лъжички. В леген с вода сложи пръст и от едната страна направи бряг. Засади някакви тревички и пусна поповите лъжички. Един ден повика Ели да й се похвали.
- Когато станат жаби, ще излязат на брега.
- С какво ги храниш.
- В саксията с фикус има тревички. От тях късам.
- Значи ти вършиш две работи едновременно – плевиш фикуса и храниш поповите лъжички.
- Така съм аз – важно каза Митко.
- Ех, защо и на мен не ми позволяват да отглеждам животни... - въздъхна Ели.
- Мама каза, че хората от големите градове са се отчуждили от природата.
- Как така са се отчуждили?
-Живеят далече от нея, не я познават и се страхуват. Ние вкъщи сме природолюбители и често ходим на излети. А през другото време мама каза да опознавам природата, както мога.
- И като отглеждаш попови лъжички, ти смяташ, че опознаваш природата.
- Така казва мама. Да ти дам ли от тях?
Ели се страхуваше, че ще й се карат, но желанието й беше толкова голямо, че занесе три попови лъжички вкъщи. Сложи ги в продълговата пластмасова кутия и ги скри зад цветята на балкона. Докато беше още студено, поповите лъжички кротуваха на дъното, но щом напечеше слънцето, ставаха пъргави и лакоми. Гризяха листенца, трохички , храна за рибки, които децата им даваха.Балконите на Ели и Митко бяха един до друг и те често си говореха там. Един ден забелязаха отзад на коремчетата на поповите лъжички израстъчета. Скоро те пораснаха и се оформиха като жабешки крачета, които бяха съвсем неподвижни.
- Моите са като рибки с жабешки крачета – каза Ели.
- А моите като жабки с рибешки опашки – засмя се и Митко.
Скоро муцунките на поповите лъжички се изостриха, кожата им се изпъстри, опашката почти изчезна, и те заритаха с крачета. Това бяха вече истински жабки.
Напоследък само Ели поливаше цветята. Майка й беше много доволна, но реши да си разгледа и да се порадва на своята малка цветна градинка на балкона. Хрумна й да направи разместване на саксиите и разбира се видя жабките. Изпищя и изтича при мъжа си.
- Жаби, зад цветята има жаби.
-Балконът да не е локва, та да има жаби – засмя се таткото.
- Някой се подиграва с нас.
Таткото разгледа измайсторената локва от Ели, брега, засадените тревички...
- Никой не се подиграва, а нашата дъщеря е внесла част от природата у нас.
- Тази гнусотия?
- Не виждам нищо лошо в това. Детето е проследило превръщането на поповите лъжички в жабки.
- Вместо да решава задачи, жаби гледа. И ти я защитаваш! - упрекна го майката.
- Но тя не е зарязала и задачите, нали.
Точно в този момент дойде Ели. Видя разместените цветя, надникна при жабките. Във водата плуваха само две жабки.
- Какво сте направили с третата?
- Никой не ти е пипал жабите - тросна се майката.
Таткото се вгледа и видя жабката до една тревичка.
- Ето я. Излязла е на брега.
- Колко трудно се забелязва?
-Защото се слива с брега. Знаеш ли, Ели, жабите се хранят само с движещи се насекоми... Пусни ги в парка.
Ели отиде при Митко.
- Разбира се, че ще ги пуснем. Такъв беше и моят план – каза той и донесе буркан.
Прехвърлиха жабките и ги занесоха в парка, през който течеше малка рекичка. Пуснаха жабките във водата.
- Сега която иска да излиза. Тук ще намери и буболечки и червейчета...
-И комари – зарадва се Ели, защото мразеше комарите. - А ние каква ще правим сега?
- Катя от нашия клас живее в един блок до парка и е приучила една катеричка да идва на прозореца й. Да й отидем на гости да ни разкаже.
Двете деца радостно тръгнаха към Катя.
.

Линк към тази приказка в Blfg,bg:

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/17/popovi-lyjichki.336043. 

Жабче беглец

На жабчето Ква му омръзна да учи и един ден, вместо да отиде на училище, изплува на брега. Тревата беше мека и свежа, слънцето грееше приятно. Наблизо литна мухичка. Ква я проследи с поглед и когато тя мина над него, подскочи, улови я с лепкавото си езиче и с удоволствие я глътна, разбира се със затворени очи, како правят всички жаби. Нещо шумна и то се уплаши. Гмурна се и, като стигна дъното, се зарови в тинята. Така бяха учили в училище – чуят ли шум, да се крият. След малко се успокои. Знаеше, че жабите трябва да се спотайват дълго, докато отмине опасността, но нямаше търпение. Тъкмо показа глава над водата, нещо го сграбчи и докато усети, се намери в един буркан. 

„ Навярно е човек“ - уплаши се Ква. В училище им бяха казвали, че хората правят опити с жаби, но какви, то не знаеше, защото щяха да го учат по-късно. 

По едно време жабчето усети, че бурканът се обръща и то тупна върху меко килимче от мъх. Огледа се и видя, че се намира в някакъв сандък. Отгоре имаше мрежа. Отпред нямаше нищо и то се засили да излезе, но се сблъска с невидима стена. Това беше стъкло разбира се, но Ква не знаеше, защото това се учеше в следващия клас на жабешкото училище. В единия край на това странно място, където беше попаднало, имаше езерце с разни растения. Измежду тях внимателно надзърна друго жабче. 

- О, ти ли ме уплаши?- каза веднага то. - Аз съм Скок, а ти кой си?
- Ква. И къде сме? 

- В терариум.  

- Какво е то?
- Не виждаш ли? Сандък с езерце и растения. В него хората оглеждат жаби. 

- Защо, защо. Питаш като малко дете. Нали в нашето училище учим за хората. В тяхното пък те учат за нас.  

- Колко много знаеш!  

- Знам, защото живея в училище.  

- Какво училище? - учуди се Ква, защото терариумът никак не му приличаше на училище.
- Разбира се не жабешко, а човешко. Тук е зоокътът. В съседния терариум живее гущер. Само че при него няма езерце, защото той не обича да се къпе. А в отсрещната клетка е таралежът. Настръхвам като го видя – нали обича да си похапва жаби. Веднъж дойдоха много хора и казаха, че това е най-хубавият зоокът в града. Трябва да се гордеем с това.
- Никак не съм горд. Предпочитам да съм в нашето училище и да си плувам в реката.
- Да не мислиш, че аз не искам? Само че избягах от училище и Петьо ме хвана. Той и тебе те донесе.
- Ами и аз избягах от училище. Чудо нещо – от едно училище избягаш, в друго попаднеш. Изглежда животът е пълен с училища. Как съм гладен. Какво ли има за обяд?   Петьо пусна мухички в терарима. Като се наядоха, Ква заспа веднага, а Скок се заприказва с гущера от съседния терариум.

Линк към тази приказка в Blog.bg:

 hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/15/jabche-beglec.335111

Как полетяха скорчетата

.

В едно гнездо живееха пет скорчета. Те бяха много лакоми и изяждаха всички бръмбарчета, мухички и червейчета, които техните родители им носеха. Когато поотраснаха Скорецът-татко каза:
- Време е, мили деца, да се научите да летите.
- Малки сме. Страх ни е.
- Нека поотраснат още – застъпи се мама. Тогава ще се престрашат.
Минаха няколко дни, но скорчетата нямаха желание да полетят. Мама и татко продължиха да им носят храна.
Един ден мама кацна на близкия клон. Скорецът долетя до нея.
- Какво ти е?
- Уморих се. Ще почина малко.
- Да-а. Работата сега е много, защото децата пораснаха и ядат повече. Време е сами да си търсят храна.
- Малки са – възрази мама.
- На ръст са почти колкото нас. Крилцата им са достатъчно силни. Цял живот ли ще ги храним?
- Деца са ни – въздъхна мама.
- Готованковци са те! Здрави, силни, а чакат на нас. Но аз измислих как да ги накараме да полетят.
След малко Скорецът прелетя над гнездото. В човката си носеше бръмбарче. Скорчетата се разписукаха и разтвориха лакомо човки, но техният татко кацна на близкия клон. Там беше и мама. Тя каза:
- Който долети дотук, ще получи бръмбарчето.
- А-а, донесете го тук. Ние сме още малки. Страх ни е да летим.
- Трябва да опитате.
Скорчетата пискаха, сърдеха се, но мама и татко не отстъпваха. Накрая едно скорче се престраши, разпери крилца и полетя. Не усети как кацна до мама и татко.
- Браво, браво – похвали го мама, а татко мушна бръмбарчето в устата му.
Скорецът отлетя и донесе друго бръмбарче. Второ скорче се престраши, но не успя да достигне съседния клон, а полетя надолу и кацна на тревата. Мама веднага долетя до него.
- Видя ли – каза й скорчето. - Рано е да летя. Още съм малко и слабо.
Скорецът донесе бръмбарчето и го мушна в човката му.
- Все пак ти заслужаваш награда. Не се отчайвай при първия неуспех. Събери смелост и отиди при братчето си.
- В никакъв случай! Тук ще ми носите храна!
Едно по едно всички скорчета се престрашиха, направиха първия си опит и получиха награда. Те дружно започнаха да викат своето братче, което все още стоеше на тревата.
- Ела при нас!
- Малко съм, гладно съм. Мамо, татко, искам да ям.
Донесоха му червейче. Изяде го и се развика:
- Искам бръмбарче!
- Ела при нас!
- Как да дойде? Той е страхливец – каза най-малкото птиче.
- Страхливец ли? Ще ти дам да се разбереш! - закани се скорчето на братчето си и без да усети, полетя към него.

.

Линк към тази приказка в Blog.bg

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/06/05/kak-poletiaha-skorchetata.344811 

Вирусчо

.                                                                             

Вирусчо беше яхнал една капчица слюнка в устата на Тошко. Около него бяха неговите братя и братовчеди, също възседнали капчици. Сред тях беше дядо им. Всички чуха как някой позвъни. Тошко отвори входната врата. Беше Славчо.                                                                     

- Не мога да те поканя. Болен съм от грип – обясни му Тошко.
Докато момчето говореше, вирусите надничаха любопитно през устата му и оглеждаха Славчо. В това време Тошко се закашля без да сложи ръка на уста и пръски слюнка полетяха напред. Дядото махна за сбогом. 
- Успех! - пожела той на своите внуци и доволен помисли: „Добре, че Тошко забрави да им попречи с ръка.“
Вирусчо, носен от своята капчица, кацна на долната устна на Славчо. Беше толкова мъничък, че момчето не го усети. Огледа се. Беше сам. Единствено неговата капчица беше попаднала на устната на Славчо. „Аз съм единствениян вирус, който влиза в тази уста“ - гордо помисли той и смело тръгна.
Устничките, езикът, гърлото, цялото тяло на Славчо бяха изградени от клетки. Те бяха наредени една до друга както дворчетата на едно село. Всички хора са изградени от такива клетки. Те са толкова малки, че не могат да се видят. А Вирусчо беше още по-малък. Опита се да отвори една вратичка, но не можа. Спомни си думите на своя баща:
- С твоя ключ ще можеш да отключваш само клетка като тази, в която си се родил. 
И Вирусчо тръгна. Цял ден ходи, докато стигна до клетки като тeзи, които по нищо не се отличаваха от неговата родна. Разходи се между тях. Във всяко дворче имаше по една кълбовидна къща. Наоколо се трудеха работници. Едни носеха продукти, други ги преработваха, трети ги складираха в единия край. 
Вирусчо отключи вратата на едно дворче. 
- Тук съм си у дома – каза доволно той. 
Съблече дрехата си и влезе. Загледа се в неуморните работници. Всъщност това бяха роботи, които изпълняваха командите на Главния. Вирусчо се упъти към командния пункт, където беше Главния, и му заяви важно:
- Отсега нататък аз ще командвам работата в този двор.
- Нахалник – възмути се Главният. - Как влезе в моя дом?
- Аз съм Вирусчо-завоевателят. От днес този дом ще бъде мой, а дворчетата наоколо - на моите синове - надменно каза Вирусчо. - Оттегли се от командния пункт!
- Веднага напусни къщата ми!
Главният се нахвърли, но Вирусчо го перна с тежкия ключ и той падна в несвяст.
- Сега вече съм истински господар – зарадва се той.
Застана до командния пункт и натисна един бутон, както го беше учил баща му. Роботите спряха. Тогава Вирусчо започна да натиска други бутони. Така даваше нови нареждания. Роботите отново заработиха. Сега вече едни правеха дрехи за неговия син, други – ключ, а трети... неговото тяло. Вирусчо отиде при тялото на своя син, целуна го и той оживя. Така се появяват вирусите.
- На теб сине, съдбата ти е отредила да завладееш една клетка и да създадеш свои деца.
Той го заведе при командния пункт, обясни му какво трябва да прави. Подаде му облеклото и ключа и го изпрати да вратата. 
- Наоколо има има много клетки като нашата. Избери си една и я завладей. 
Вирусчо се върна при командния пункт и даде нови нареждания на роботите да създават другите му синове. Така се появиха още много негови синове. Умори се и легна да почине. Той беше вече дядо – Дядо Вирус. Изведнъж, както сладко си спеше, силната кашлица на Славчо го раздруса.
- Време е - сепна се той.
Навлече дрехата си и излезе пред двора. Между дворчетата (или човешките клетки) имаше тесни улички, из които щъкаха много млади вирусчета. Те търсеха свободни дворчета-клетки, но такива нямаше. 
- Съберете се, внуци мои! При мен! При мен!
Когато всички дойдоха, дядо Вирус заговори:
- Ние вирусите  живеем в хората, по-точно в техните дворчета-клетки. Щом станем повече, човекът се разболява, ние трябва да се преселим в друго човешка тяло, да го заразим и отново да се размножим.
Зашумяха младите вирусчета, развълнуваха се. Дядото ги поведе към устата на Славчо.
- Когато момчето си поеме дъх и се закашя, вие се пригответе за полет. Видите ли насреща някое момче или момиче, не се колебайте, излитайте. Децата често забравят да си сложат ръката пред устата, когато кашлят.                                                
- Сигурно е противно някоя детска ръка да спре полета ти – каза един от внуците. - Дано Славчо забрави да си сложи ръката пред устата.                                                                           
Всички яхнаха по една капчица слюнка и нетърпеливо зачакаха новата кашлица на Славчо.                                              

Линк към тази публикация в Blog.bg:

http://www.blogger.com/post-create.g?blogID=910718660403672713

.
 

Вълшеният робот Киби

 .

Имаше едно момче, на което всички викаха Случко, защото му се случваха необикновени неща. Веднъж  лелин Велин извади от джоба си метално човече, толкова малко, че можеше да се побере в кибритена кутийка.
- Това е вълшебен робот - каза той на Случко. - Той може да изпълни всяко твое желание. Например да поиграе с теб на „Черен Петър“.
- А на топчета може ли?
- Може.
Случко взе роботчето и каза:
- Ей, Киби, може ли да поиграем на топчета?
Изведнъж роботчето започна да расте, стана голям колкото Случко и попита:
- Къде са топчетата?
Смаяният Случко извади топчета от джоба си. Киби излезе добър играч. Когато свършrха, той се смали и стана същото малко човече, побиращо се в кибритена кутийка, както преди.
- Харесва ли ти? - попита лелин Велин.
- Чудесен е. Все едно имам брат.
- Подарявам ти го, но запомни: той не може да прави нищо за себе си. Затова ти ще се грижиш за него.
От този ден Случко винаги носеше Киби в джоба си. С него играеха на какви ли не игри, а после роботчето прибираше всичко. Веднъж даже няколко момчета нападнаха Случко и как ли щеше да си изпати, ако не беше Киби в джоба му.
- Ти си ми най-добрият приятел – каза му Случко. - Искаш ли семки?
- Не ям семки.
- А бонбони?
- Не ям бонбони!
Киби нито огладняваше, нито ожадняваше. От време на време Случко го питаше:
- Имаш ли някакво желание?
- Да ме обичаш, както те обичам аз.
Постепенно Случко започна да го товари с нови работи: оправяше леглото му, подреждаше дрехите му, дори му връзваше маратонките.
Случко имаше стъклено топче, което много обичаше. Веднъж то се изтърколи и падна в канала на улицата , където се оттичаше дъждовната вода. Киби се промъкна през решетката и го извади, но се изцапа и Случко не го прибра в джоба си.
- Иди се измий – нареди му той.
- Ти трябва да ме измиеш – подсети го Киби.
- За какво си робот – да изпълняваш желанията ми. - Чешмичката е отсреща.
Минаха десет минути, минаха петнадесет. Киби не се връщаше. Случко го потърси около чешмичката. Нямаше го. Огледа наоколо – нямаше го. Върна се в къщи и там не го намери. Обади се на лелин Велин.
- Киби се загуби.
- Не се е загубил, върна се при мен.
- Защо?
- Не се ли сещаш?
- Не, той беше чудесен приятел. Влезе даже в канала да извади топчето ми.
- Да, но след това някой трябваше да го измие, защото той не може да прави нищо за себе си.
- Бях забравил – смути се Случко.
- Приятелят не бива да забравя.
Добре, лелин Велин, само ми върни Киби.
- За да си останеш готованко ли? Без него ще е по-добре. За да си намериш истински приятел.

Линг към тази приказка в Blog.bg:

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/06/27/kibi.354763

.

Веско, палячото и десертът

.

Както всеки ден Веско и баба му отидоха в парка
на разходка. На едно място Веско се заигра, а баба му седна на близката пейка до един дядо. Скоро двамата се заговориха.

- Много ми е злоядо внучето. Вече е на четири години, а го храня като бебе. Докато яде и приказки разказвам, и песни пея. Като си помисля, че идва обяд, лошо ми става – оплака се бабата.

- И на мен ми става лошо – намеси се отдалече Веско. – Това ядене е цяло мъчение.

- Ела да си поприказваме – подкани го непознатият дядо.

“Няма да ида – помисли си Веско. – Ще почне да ми обяснява, че който не яде, няма да порасне. Това баба ми го повтаря по сто пъти на ден”.

- Ела, ще ти подаря нещо – пак го повика дядото.

“Щом е за подарък , може” - помисли Веско и се приближи.

Дядото извади от чантата си палячо.

- Вземи този подарък от мен – каза той, а на ушенцето му пошепна: “Този палячо е вълшебен. Щом не обичаш да ядеш, карай го той да изяжда твоето ядене. Хем ти ще си доволен, хем няма да измъчваш баба си”. После подаде на бабата малко листче.

- Ето телефонния ми номер. Ако Ви потрябвам за нещо, обадете се.

“Край на мъките” – зарадва се Веско, а на обяд каза на баба си:

- Вече ще ям самичък. Палячото ще стои до мен и ще ме гледа.

- Пораснало ми е внучето, поумняло е – зарадва се бабата и посегна към една полица да вземе солницата. В това време палячото грабна лъжицата и супата бързо изчезна от купичката.

- Готово, бабо! Давай второто.

- Милото ми внуче! – зарадва се старата жена и сипа вкусна мусака в чинията. Палячото издебна, когато бабата не ги гледаше и бързо изяде мусаката. За десерта обаче Веско каза:

- Сладките неща са за мен. Ти ще изяждаш само първото и второто.

И така всеки ден. Бабата беше много доволна, че Веско се храни добре и правеше какви ли не десерти, купуваше му бонбони, шоколади, пасти.

Един ден майката на Веско го премери на вратата.

- Какво става с теб? – учуди се тя. – Ти съвсем не си пораснал.

- Не ми и трябва – каза момчето и изтича да играе.

- Неусетно палячото порасна и стана по-висок от Веско. Един ден за обяд имаше вкусен сладкиш. Веско посегна да го вземе, но палячото го изпревари.

- Нали сме се разбрали – каза Веско. – Десертът е за мен.

И момчето се опита да издърпа сладкиша от ръцете му.

- Без тия – избута го палячото и налапа сладкиша. Той не само че беше пораснал, но беше станал и по-силен.

От този ден момчето не можеше да сложи нищо в устата си. Съвсем отмаля и се разболя.

- Бабо, изгони този палячо – каза с отпаднал глас Веско. – Изяжда ми всичкото ядене.

- Как така? Ти защо му позволяваш?

-Той е по-голям и по-силен.

Чак сега бабата забеляза колко беше пораснал палячото.

- Ах ти, готованецо! – ядоса се тя. - Веднага да се махаш от очите му и да не те виждам вече вкъщи.

- Тук ще стоя – каза палячото. – Ти готвиш чудесно.

- Вън! – хвана го бабата за яката, избута го на стълбището и заключи вратата.

За обяд тя приготви вкусно ядене на болното си внуче. Палячото влезе през прозореца и се настани пред купичката със супа.

- Ах ти, нахалнико! – развика се бабата.

- Бабо, дядото от парка ти даде телефона си – подсети я Веско.

- Вярно.

Бабата сложи очилата си, намери в чантата си листчето с телефонния номер и се обади на дядото.- Елате да си приберете палячото. Много неприятности ни създава.

След половин час дядото дойде.

- Тръгвай веднага с мен – каза той на палячото.

- Няма. Тук ми е добре.

- Има един Петьо, който никак не обича да яде и много измъчва майка си. Ще те подаря на него – пошепна му дядото.

- Щом е така, идвам.

- Е, мило момче – каза дядото на Веско, - видя ли какво става с децата, които не ядат.

От тогава Веско сам си изяжда всичкото ядене. Сега е голямо и силно момче и никой не може да го победи.

Линк за тази публикация в Blog.bg:

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/07/31/vesko-paliachoto-i-desertyt.372416

.