понеделник, 21 септември 2009 г.

Заекът и таралежът



         

Заекът и таралежът решили да си направят къща. Зайовото семейство по цял ден правило къщата, а таралежовото – по цял ден се излежавало под едно дърво на сянка. Щом къщата била готова, зайците се настанили в едната половина на къщата, а таралежите – в другата. От едната страна на пътечката дворът бил на зайците, от другата – на таралежите. Заекът, зайката и зайчетата били много работливи. Направили си зеленчукова градина. Тарележът, таралежката и таралежчетата били мързеливи. В техния двор растели само тръни и бурени, а те самите били винаги намръщени и сърдити.
- Тези зайци непрекъснато работят нещо – копаят, садят, бутат колички – казала един ден таралежката на таралежът. Не мога да си почивам. Намразих ги вече.
- И аз ги намразих – съгласил се таралежът.
- Трябва да направим нещо да се махнат от тук.
- Ще крадем от техните зеленчуци. Те ще се ядосат и ще се махнат.
Така и направили – един ден открадвали зелка, друг - маруля или морков. Зайците никак не се ядосвали. Грижили се за градината и винаги имали пресни зеленчуци.
- Дразнят ме тези зайци – казала пак таралежката на таралежа. - Измисли нещо. Накарай ги да се махнат от тук.
- Ой, колко ми духа – казало едно таралежче.
Духало му от прозореца, защото било счупено стъклото, но нали таралежовото семейство било мързеливо, нямало кой да го поправи.
- Измислих – казал таралежът, повикал най-голямото таралежче и му наредил: - Щом зайците отидат на разходка, ще им счупиш стъклото. Нека им духа!
Така и направило таралежчето. Зайците се върнали от разходка, купили стъкло, поставили го на прозореца и весело продължили работата си.
- Глупав си ти, таралежко! С едни зайци не можеш да се справиш.
Мислил таралежът, мислил и измислил.
- Ще бутнем къщата. Тогава ще се отървем от тях.
- Как така? Нали и ние живеем в нея!
- Ти пък, таралежке! Най-важното е, че зайците ще останат без къща и ще се отървем от тях.
За пръв път таралежите се захванали за работа, но не за да направят нещо, а за да разрушат.
Дошли си зайците от разходка и видели, че къщата я няма. Запретнали ръкави. Направили нова къща, но... само за зайци. А таралежите останали без къща и понеже ги мързяло да си направят нова, до ден днешен живеят под открито небе.

Линк към тази публикация в blog.bg:

неделя, 20 септември 2009 г.

Вълшебната химикалка

През лятото дядото на Анко му подари химикалка. В нея плуваше корабче. Ама наистина плуваше! Изправиш химикалката и то потегли, обърнеш я надолу – пак се понесе.
Анко пишеше красиво и чисто. Смяташе бавно, но вярно. А неговият съученик Тошко нямаше търпение за нищо. Смяташе бързо, после върху грешната цифра пишеше нова, надебеляваше я, но и тя не винаги беше вярна.
„Ако имам химикалка като на Анко, сигурно и аз ще пиша красиво! - помисли Тошко. Струваше му се, че е вълшебна. В едно междучасие Анко забрави химикалката на масичката си. Тошко не можеше да откъсне очи от нея. Ръката му сякаш сама посегна и я взе.
Започна часът. Анко ровеше в чантата си.
- Някой ми е взел химикалката.
Учителката попита класа вярно ли е. Децата мълчаха. Тошко също. Как да си признае?
- Всички да покажат химикалките си – каза учителката.
Двадесет и осем ръце се вдигнаха с двадесет и осем химикалки, но нито една не беше с корабче.
- Друг път да си пазиш вещите и да не обвиняваш другите.
Анко беше разстроен и разсеян. Не смяташе вярно, не пишеше хубаво.
„Значи химикалката наистина е вълшебна – помисли Тошко. - Добре, че не я върнах.“ През голямото междучасие той взе една тетрадка и хукна навън.
Анко беше тъжен и отиде да се разходи в задния двор. Съзря Тошко, който се беше скрил зад един храст и пишеше нещо с неговата химикалка. Анко като стрела връхлетя и я издърпа от ръката му. В същото време някой го сграбчи и му отне химикалката.
- Не те ли е срам?
Беше един третокласник.
- Тя си е моя – заоправдава се набеденият първокласник, но баткото я подаде на Тошко.
- Вземи! И да си я пазиш – каза той и си тръгна доволен, че е направил добрина.
Тошко избяга. Анко се обърка съвсем. Учителката не повярва, третокласникът не повярва... Все той виновен излиза.
Тошко също беше объркан. Не можа да провери вълшебството на химикалката, а вече беше разкрит.
В час Анко изведнъж се надигна и грабна Тошковата химикалка. Учителката се стъписа. Не очакваше това от най-кроткото дете на класа.
- Нека ми върне химикалката с корабчето. Тя е в джоба му.
Ясният и уверен глас на момчето изненада всички. Това ли е свитичкото, дребно момче?
- Исках само да попиша с нея – замънка Тошко. - Тя е вълшебна. Затова Анко пише така хубаво.
- Хайде да проверим. Сменете си химикалките.
Това беше необикновен час. Тошко вярваше, че химикалката сама ще започне да пише, но тя си беше като обикновена, даже пишеше по-дебело от неговата. Учителката позволи на всички деца да опитат.
- Вълшена ли е химикалката?
Едни казаха да, други – не.
А вие как мислите?


сряда, 16 септември 2009 г.

Утре

Коцето много обичаше да кара колело. Единият ден отиваше при Борко и казваше: 

- Борко, утре мама ще купи шоколадови бонбони. Половината са за теб, ако ми дадеш да покарам твоето колело. 

Борко се съгласяваше. На другия ден Коцето отиваше при Петьо. 

- Петьо, утре мама ще прави баница. Ще ти донеса едно парче, ако ми дадеш да покарам твоето колело. 

И така всеки ден. Но обещанията си той не изпълняваше, пък и никой не смееше да настоява, защото Коцето имаше здрави юмруци. 

В техния блок дойде да живее Здравко. Още първия ден той излезе с колелото си. Коцето веднага се упъти към него. 

- Дай ми да покарам твоето колело. Утре ще ти донеса футбол. Вуйчо ми го донесе от Германия. 

- Защо утре? - учуди се Здравко. - Свали го сега. 

- Тай е прибран. Като си дойде татко, ще ми го даде и утре ще ти го донеса. 

- Тогава утре ще ти дам да покараш. 

Коцето разбра, че няма да получи лесно колелото и донесе футлола. Здравко го взе и започна да рита с момчета. Коцето направи едно кръгче и ядосан отиде при Здравко. 

- Аз само на теб дадох футбола, а ти... 

- Че какво да правя сам с него – тросна се Коцето. - Защо не поритаме заедно? 

- Трябва да се прибирам. Утре. 

На другия ден момчетата ритаха гумена топка, но тя падна през отворения прозорец в едно мазе. 

- Коце, донеси твоя футбол – помоли го Здравко. 

- Моя ли? - учуди се Коцето. - Той е прибран. Като си дойде татко, ще му го поискам... 

- Знаем го твоето утре. То никога не идва. Не искаме да играем с теб – развикаха се момчетата. 

Как му се искаше на Коцето да им стовари по един юмрук. Само че не смееше. Те бяха много. Но утре... утре той наистина ще трябва да изнесе своя футбол, за да го приемат.

Линк към този разказ: 
http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/09/16/utre.398302


петък, 11 септември 2009 г.

Попови лъжички


Ели много обичаше животните, но нейната майка не й позволяваше да гледа в апартамента нито куче, нито коте, нито хамстер. А Митко от съседния апартамент беше щастливец. Имаше аквариум с гупи. А през пролетта донесе в един буркан попови лъжички. В леген с вода сложи пръст и от едната страна направи бряг. Засади някакви тревички и пусна поповите лъжички. Един ден повика Ели да й се похвали.
- Когато станат жаби, ще излязат на брега.
- С какво ги храниш.
- В саксията с фикус има тревички. От тях късам.
- Значи ти вършиш две работи едновременно – плевиш фикуса и храниш поповите лъжички.
- Така съм аз – важно каза Митко.
- Ех, защо и на мен не ми позволяват да отглеждам животни... - въздъхна Ели.
- Мама каза, че хората от големите градове са се отчуждили от природата.
- Как така са се отчуждили?
-Живеят далече от нея, не я познават и се страхуват. Ние вкъщи сме природолюбители и често ходим на излети. А през другото време мама каза да опознавам природата, както мога.
- И като отглеждаш попови лъжички, ти смяташ, че опознаваш природата.
- Така казва мама. Да ти дам ли от тях?
Ели се страхуваше, че ще й се карат, но желанието й беше толкова голямо, че занесе три попови лъжички вкъщи. Сложи ги в продълговата пластмасова кутия и ги скри зад цветята на балкона. Докато беше още студено, поповите лъжички кротуваха на дъното, но щом напечеше слънцето, ставаха пъргави и лакоми. Гризяха листенца, трохички , храна за рибки, които децата им даваха.Балконите на Ели и Митко бяха един до друг и те често си говореха там. Един ден забелязаха отзад на коремчетата на поповите лъжички израстъчета. Скоро те пораснаха и се оформиха като жабешки крачета, които бяха съвсем неподвижни.
- Моите са като рибки с жабешки крачета – каза Ели.
- А моите като жабки с рибешки опашки – засмя се и Митко.
Скоро муцунките на поповите лъжички се изостриха, кожата им се изпъстри, опашката почти изчезна, и те заритаха с крачета. Това бяха вече истински жабки.
Напоследък само Ели поливаше цветята. Майка й беше много доволна, но реши да си разгледа и да се порадва на своята малка цветна градинка на балкона. Хрумна й да направи разместване на саксиите и разбира се видя жабките. Изпищя и изтича при мъжа си.
- Жаби, зад цветята има жаби.
-Балконът да не е локва, та да има жаби – засмя се таткото.
- Някой се подиграва с нас.
Таткото разгледа измайсторената локва от Ели, брега, засадените тревички...
- Никой не се подиграва, а нашата дъщеря е внесла част от природата у нас.
- Тази гнусотия?
- Не виждам нищо лошо в това. Детето е проследило превръщането на поповите лъжички в жабки.
- Вместо да решава задачи, жаби гледа. И ти я защитаваш! - упрекна го майката.
- Но тя не е зарязала и задачите, нали.
Точно в този момент дойде Ели. Видя разместените цветя, надникна при жабките. Във водата плуваха само две жабки.
- Какво сте направили с третата?
- Никой не ти е пипал жабите - тросна се майката.
Таткото се вгледа и видя жабката до една тревичка.
- Ето я. Излязла е на брега.
- Колко трудно се забелязва?
-Защото се слива с брега. Знаеш ли, Ели, жабите се хранят само с движещи се насекоми... Пусни ги в парка.
Ели отиде при Митко.
- Разбира се, че ще ги пуснем. Такъв беше и моят план – каза той и донесе буркан.
Прехвърлиха жабките и ги занесоха в парка, през който течеше малка рекичка. Пуснаха жабките във водата.
- Сега която иска да излиза. Тук ще намери и буболечки и червейчета...
-И комари – зарадва се Ели, защото мразеше комарите. - А ние каква ще правим сега?
- Катя от нашия клас живее в един блок до парка и е приучила една катеричка да идва на прозореца й. Да й отидем на гости да ни разкаже.
Двете деца радостно тръгнаха към Катя.

.
Линк към тази приказка в Blfg,bg:

Жабче беглец


На жабчето Ква му омръзна да учи и един ден, вместо да отиде на училище, изплува на брега. Тревата беше мека и свежа, слънцето грееше приятно. Наблизо литна мухичка. Ква я проследи с поглед и когато тя мина над него, подскочи, улови я с лепкавото си езиче и с удоволствие я глътна, разбира се със затворени очи, како правят всички жаби. Нещо шумна и то се уплаши. Гмурна се и, като стигна дъното, се зарови в тинята. Така бяха учили в училище – чуят ли шум, да се крият. След малко се успокои. Знаеше, че жабите трябва да се спотайват дълго, докато отмине опасността, но нямаше търпение. Тъкмо показа глава над водата, нещо го сграбчи и докато усети, се намери в един буркан. 
„ Навярно е човек“ - уплаши се Ква. В училище им бяха казвали, че хората правят опити с жаби, но какви, то не знаеше, защото щяха да го учат по-късно. 
По едно време жабчето усети, че бурканът се обръща и то тупна върху меко килимче от мъх. Огледа се и видя, че се намира в някакъв сандък. Отгоре имаше мрежа. Отпред нямаше нищо и то се засили да излезе, но се сблъска с невидима стена. Това беше стъкло разбира се, но Ква не знаеше, защото това се учеше в следващия клас на жабешкото училище. В единия край на това странно място, където беше попаднало, имаше езерце с разни растения. Измежду тях внимателно надзърна друго жабче. 
- О, ти ли ме уплаши?- каза веднага то. - Аз съм Скок, а ти кой си?
- Ква. И къде сме? 
- В терариум.  
- Какво е то?
- Не виждаш ли? Сандък с езерце и растения. В него хората оглеждат жаби. 
- Защо, защо. Питаш като малко дете. Нали в нашето училище учим за хората. В тяхното пък те учат за нас.  
- Колко много знаеш!  
- Знам, защото живея в училище.  
- Какво училище? - учуди се Ква, защото терариумът никак не му приличаше на училище.
- Разбира се не жабешко, а човешко. Тук е зоокътът. В съседния терариум живее гущер. Само че при него няма езерце, защото той не обича да се къпе. А в отсрещната клетка е таралежът. Настръхвам като го видя – нали обича да си похапва жаби. Веднъж дойдоха много хора и казаха, че това е най-хубавият зоокът в града. Трябва да се гордеем с това.
- Никак не съм горд. Предпочитам да съм в нашето училище и да си плувам в реката.
- Да не мислиш, че аз не искам? Само че избягах от училище и Петьо ме хвана. Той и тебе те донесе.
- Ами и аз избягах от училище. Чудо нещо – от едно училище избягаш, в друго попаднеш. Изглежда животът е пълен с училища. Как съм гладен. Какво ли има за обяд?   Петьо пусна мухички в терарима. Като се наядоха, Ква заспа веднага, а Скок се заприказва с гущера от съседния терариум.
Линк към тази приказка в Blog.bg:


Как полетяха скорчетата

.
В едно гнездо живееха пет скорчета. Те бяха много лакоми и изяждаха всички бръмбарчета, мухички и червейчета, които техните родители им носеха. Когато поотраснаха Скорецът-татко каза:
- Време е, мили деца, да се научите да летите.
- Малки сме. Страх ни е.
- Нека поотраснат още – застъпи се мама. Тогава ще се престрашат.

Минаха няколко дни, но скорчетата нямаха желание да полетят. Мама и татко продължиха да им носят храна.
Един ден мама кацна на близкия клон. Скорецът долетя до нея.
- Какво ти е?
- Уморих се. Ще почина малко.
- Да-а. Работата сега е много, защото децата пораснаха и ядат повече. Време е сами да си търсят храна.
- Малки са – възрази мама.
- На ръст са почти колкото нас. Крилцата им са достатъчно силни. Цял живот ли ще ги храним?

- Деца са ни – въздъхна мама.
- Готованковци са те! Здрави, силни, а чакат на нас. Но аз измислих как да ги накараме да полетят.

След малко Скорецът прелетя над гнездото. В човката си носеше бръмбарче. Скорчетата се разписукаха и разтвориха лакомо човки, но техният татко кацна на близкия клон. Там беше и мама. Тя каза:
- Който долети дотук, ще получи бръмбарчето.
- А-а, донесете го тук. Ние сме още малки. Страх ни е да летим.
- Трябва да опитате.
Скорчетата пискаха, сърдеха се, но мама и татко не отстъпваха. Накрая едно скорче се престраши, разпери крилца и полетя. Не усети как кацна до мама и татко.
- Браво, браво – похвали го мама, а татко мушна бръмбарчето в устата му.
Скорецът отлетя и донесе друго бръмбарче. Второ скорче се престраши, но не успя да достигне съседния клон, а полетя надолу и кацна на тревата. Мама веднага долетя до него.
- Видя ли – каза й скорчето. - Рано е да летя. Още съм малко и слабо.
Скорецът донесе бръмбарчето и го мушна в човката му.
- Все пак ти заслужаваш награда. Не се отчайвай при първия неуспех. Събери смелост и отиди при братчето си.
- В никакъв случай! Тук ще ми носите храна!
Едно по едно всички скорчета се престрашиха, направиха първия си опит и получиха награда. Те дружно започнаха да викат своето братче, което все още стоеше на тревата.
- Ела при нас!
- Малко съм, гладно съм. Мамо, татко, искам да ям.
Донесоха му червейче. Изяде го и се развика:
- Искам бръмбарче!
- Ела при нас!
- Как да дойде? Той е страхливец – каза най-малкото птиче.
- Страхливец ли? Ще ти дам да се разбереш! - закани се скорчето на братчето си и без да усети, полетя към него.

.
Линк към тази приказка в Blog.bg


Вирусчо



.                                                                             

Вирусчо беше яхнал една капчица слюнка в устата на Тошко. Около него бяха неговите братя и братовчеди, също възседнали капчици. Сред тях беше дядо им. Всички чуха как някой позвъни. Тошко отвори входната врата. Беше Славчо.                                                                     
- Не мога да те поканя. Болен съм от грип – обясни му Тошко.
Докато момчето говореше, вирусите надничаха любопитно през устата му и оглеждаха Славчо. В това време Тошко се закашля без да сложи ръка на уста и пръски слюнка полетяха напред. Дядото махна за сбогом. 
- Успех! - пожела той на своите внуци и доволен помисли: „Добре, че Тошко забрави да им попречи с ръка.“
Вирусчо, носен от своята капчица, кацна на долната устна на Славчо. Беше толкова мъничък, че момчето не го усети. Огледа се. Беше сам. Единствено неговата капчица беше попаднала на устната на Славчо. „Аз съм единствениян вирус, който влиза в тази уста“ - гордо помисли той и смело тръгна.
Устничките, езикът, гърлото, цялото тяло на Славчо бяха изградени от клетки. Те бяха наредени една до друга както дворчетата на едно село. Всички хора са изградени от такива клетки. Те са толкова малки, че не могат да се видят. А Вирусчо беше още по-малък. Опита се да отвори една вратичка, но не можа. Спомни си думите на своя баща:
- С твоя ключ ще можеш да отключваш само клетка като тази, в която си се родил. 
И Вирусчо тръгна. Цял ден ходи, докато стигна до клетки като тeзи, които по нищо не се отличаваха от неговата родна. Разходи се между тях. Във всяко дворче имаше по една кълбовидна къща. Наоколо се трудеха работници. Едни носеха продукти, други ги преработваха, трети ги складираха в единия край. 
Вирусчо отключи вратата на едно дворче. 
- Тук съм си у дома – каза доволно той. 
Съблече дрехата си и влезе. Загледа се в неуморните работници. Всъщност това бяха роботи, които изпълняваха командите на Главния. Вирусчо се упъти към командния пункт, където беше Главния, и му заяви важно:
- Отсега нататък аз ще командвам работата в този двор.

- Нахалник – възмути се Главният. - Как влезе в моя дом?
- Аз съм Вирусчо-завоевателят. От днес този дом ще бъде мой, а дворчетата наоколо - на моите синове - надменно каза Вирусчо. - Оттегли се от командния пункт!
- Веднага напусни къщата ми!
Главният се нахвърли, но Вирусчо го перна с тежкия ключ и той падна в несвяст.
- Сега вече съм истински господар – зарадва се той.
Застана до командния пункт и натисна един бутон, както го беше учил баща му. Роботите спряха. Тогава Вирусчо започна да натиска други бутони. Така даваше нови нареждания. Роботите отново заработиха. Сега вече едни правеха дрехи за неговия син, други – ключ, а трети... неговото тяло. Вирусчо отиде при тялото на своя син, целуна го и той оживя. Така се появяват вирусите.
- На теб сине, съдбата ти е отредила да завладееш една клетка и да създадеш свои деца.
Той го заведе при командния пункт, обясни му какво трябва да прави. Подаде му облеклото и ключа и го изпрати да вратата. 
- Наоколо има има много клетки като нашата. Избери си една и я завладей. 
Вирусчо се върна при командния пункт и даде нови нареждания на роботите да създават другите му синове. Така се появиха още много негови синове. Умори се и легна да почине. Той беше вече дядо – Дядо Вирус. Изведнъж, както сладко си спеше, силната кашлица на Славчо го раздруса.
- Време е - сепна се той.
Навлече дрехата си и излезе пред двора. Между дворчетата (или човешките клетки) имаше тесни улички, из които щъкаха много млади вирусчета. Те търсеха свободни дворчета-клетки, но такива нямаше. 
- Съберете се, внуци мои! При мен! При мен!
Когато всички дойдоха, дядо Вирус заговори:
- Ние вирусите  живеем в хората, по-точно в техните дворчета-клетки. Щом станем повече, човекът се разболява, ние трябва да се преселим в друго човешка тяло, да го заразим и отново да се размножим.
Зашумяха младите вирусчета, развълнуваха се. Дядото ги поведе към устата на Славчо.
- Когато момчето си поеме дъх и се закашя, вие се пригответе за полет. Видите ли насреща някое момче или момиче, не се колебайте, излитайте. Децата често забравят да си сложат ръката пред устата, когато кашлят.                                                
- Сигурно е противно някоя детска ръка да спре полета ти – каза един от внуците. - Дано Славчо забрави да си сложи ръката пред устата.                                                                           
Всички яхнаха по една капчица слюнка и нетърпеливо зачакаха новата кашлица на Славчо.                                              


Линк към тази публикация в Blog.bg:

Вълшеният робот Киби

 .

Имаше едно момче, на което всички викаха Случко, защото му се случваха необикновени неща. Веднъж  лелин Велин извади от джоба си метално човече, толкова малко, че можеше да се побере в кибритена кутийка.
- Това е вълшебен робот - каза той на Случко. - Той може да изпълни всяко твое желание. Например да поиграе с теб на „Черен Петър“.
- А на топчета може ли?
- Може.
Случко взе роботчето и каза:
- Ей, Киби, може ли да поиграем на топчета?
Изведнъж роботчето започна да расте, стана голям колкото Случко и попита:
- Къде са топчетата?
Смаяният Случко извади топчета от джоба си. Киби излезе добър играч. Когато свършrха, той се смали и стана същото малко човече, побиращо се в кибритена кутийка, както преди.
- Харесва ли ти? - попита лелин Велин.
- Чудесен е. Все едно имам брат.
- Подарявам ти го, но запомни: той не може да прави нищо за себе си. Затова ти ще се грижиш за него.
От този ден Случко винаги носеше Киби в джоба си. С него играеха на какви ли не игри, а после роботчето прибираше всичко. Веднъж даже няколко момчета нападнаха Случко и как ли щеше да си изпати, ако не беше Киби в джоба му.
- Ти си ми най-добрият приятел – каза му Случко. - Искаш ли семки?
- Не ям семки.
- А бонбони?
- Не ям бонбони!
Киби нито огладняваше, нито ожадняваше. От време на време Случко го питаше:

- Имаш ли някакво желание?
- Да ме обичаш, както те обичам аз.
Постепенно Случко започна да го товари с нови работи: оправяше леглото му, подреждаше дрехите му, дори му връзваше маратонките.
Случко имаше стъклено топче, което много обичаше. Веднъж то се изтърколи и падна в канала на улицата , където се оттичаше дъждовната вода. Киби се промъкна през решетката и го извади, но се изцапа и Случко не го прибра в джоба си.
- Иди се измий – нареди му той.
- Ти трябва да ме измиеш – подсети го Киби.
- За какво си робот – да изпълняваш желанията ми. - Чешмичката е отсреща.
Минаха десет минути, минаха петнадесет. Киби не се връщаше. Случко го потърси около чешмичката. Нямаше го. Огледа наоколо – нямаше го. Върна се в къщи и там не го намери. Обади се на лелин Велин.
- Киби се загуби.
- Не се е загубил, върна се при мен.
- Защо?
- Не се ли сещаш?
- Не, той беше чудесен приятел. Влезе даже в канала да извади топчето ми.
- Да, но след това някой трябваше да го измие, защото той не може да прави нищо за себе си.
- Бях забравил – смути се Случко.
- Приятелят не бива да забравя.
Добре, лелин Велин, само ми върни Киби.
- За да си останеш готованко ли? Без него ще е по-добре. За да си намериш истински приятел.

Линг към тази приказка в Blog.bg:
.

Веско, палячото и десертът

.



Както всеки ден Веско и баба му отидоха в парка
на разходка. На едно място Веско се заигра, а баба му седна на близката пейка до един дядо. Скоро двамата се заговориха.
- Много ми е злоядо внучето. Вече е на четири години, а го храня като бебе. Докато яде и приказки разказвам, и песни пея. Като си помисля, че идва обяд, лошо ми става – оплака се бабата.
- И на мен ми става лошо – намеси се отдалече Веско. – Това ядене е цяло мъчение.
- Ела да си поприказваме – подкани го непознатият дядо.
“Няма да ида – помисли си Веско. – Ще почне да ми обяснява, че който не яде, няма да порасне. Това баба ми го повтаря по сто пъти на ден”.
- Ела, ще ти подаря нещо – пак го повика дядото.
“Щом е за подарък , може” - помисли Веско и се приближи.
Дядото извади от чантата си палячо.
- Вземи този подарък от мен – каза той, а на ушенцето му пошепна: “Този палячо е вълшебен. Щом не обичаш да ядеш, карай го той да изяжда твоето ядене. Хем ти ще си доволен, хем няма да измъчваш баба си”. После подаде на бабата малко листче.
- Ето телефонния ми номер. Ако Ви потрябвам за нещо, обадете се.
“Край на мъките” – зарадва се Веско, а на обяд каза на баба си:
- Вече ще ям самичък. Палячото ще стои до мен и ще ме гледа.
- Пораснало ми е внучето, поумняло е – зарадва се бабата и посегна към една полица да вземе солницата. В това време палячото грабна лъжицата и супата бързо изчезна от купичката.
- Готово, бабо! Давай второто.
- Милото ми внуче! – зарадва се старата жена и сипа вкусна мусака в чинията. Палячото издебна, когато бабата не ги гледаше и бързо изяде мусаката. За десерта обаче Веско каза:
- Сладките неща са за мен. Ти ще изяждаш само първото и второто.
И така всеки ден. Бабата беше много доволна, че Веско се храни добре и правеше какви ли не десерти, купуваше му бонбони, шоколади, пасти.
Един ден майката на Веско го премери на вратата.
- Какво става с теб? – учуди се тя. – Ти съвсем не си пораснал.
- Не ми и трябва – каза момчето и изтича да играе.
- Неусетно палячото порасна и стана по-висок от Веско. Един ден за обяд имаше вкусен сладкиш. Веско посегна да го вземе, но палячото го изпревари.
- Нали сме се разбрали – каза Веско. – Десертът е за мен.
И момчето се опита да издърпа сладкиша от ръцете му.
- Без тия – избута го палячото и налапа сладкиша. Той не само че беше пораснал, но беше станал и по-силен.
От този ден момчето не можеше да сложи нищо в устата си. Съвсем отмаля и се разболя.
- Бабо, изгони този палячо – каза с отпаднал глас Веско. – Изяжда ми всичкото ядене.
- Как така? Ти защо му позволяваш?
-Той е по-голям и по-силен.
Чак сега бабата забеляза колко беше пораснал палячото.
- Ах ти, готованецо! – ядоса се тя. - Веднага да се махаш от очите му и да не те виждам вече вкъщи.
- Тук ще стоя – каза палячото. – Ти готвиш чудесно.
- Вън! – хвана го бабата за яката, избута го на стълбището и заключи вратата.
За обяд тя приготви вкусно ядене на болното си внуче. Палячото влезе през прозореца и се настани пред купичката със супа.
- Ах ти, нахалнико! – развика се бабата.
- Бабо, дядото от парка ти даде телефона си – подсети я Веско.
- Вярно.
Бабата сложи очилата си, намери в чантата си листчето с телефонния номер и се обади на дядото.- Елате да си приберете палячото. Много неприятности ни създава.
След половин час дядото дойде.
- Тръгвай веднага с мен – каза той на палячото.
- Няма. Тук ми е добре.
- Има един Петьо, който никак не обича да яде и много измъчва майка си. Ще те подаря на него – пошепна му дядото.
- Щом е така, идвам.
- Е, мило момче – каза дядото на Веско, - видя ли какво става с децата, които не ядат.
От тогава Веско сам си изяжда всичкото ядене. Сега е голямо и силно момче и никой не може да го победи.
Линк за тази публикация в Blog.bg:
.

Ейри



- Владко, ела да видиш нещо! - викна Емчо на братчето си.
Владко бързо дотича. Малкото котенце стоеше на първото стъпало от стълбите и извиваше гръбчето си.
- Я, колко е хубаво – възхити се Влади. - Чие ли е?
- Ничие, търси си стопанин.
- Да си го вземем! - предложи Владко.
- Да го приберем, докато си дойде майка. После тримата ще мислим как да убедим татко.
Двете братчета отвориха широко вратата, направиха път на котето и му казаха: "Хайде, влизай“. И то разбра. Бавно, душейки старателно пода, премина коридора и се отправи към кухнята.
- Знае къде да отиде! - похвали го Емчо.
- Чувства се като у дома си! - добави Владко.
Котенцето обходи кухнята, но скоро погледна към децата безпомощно и започна да мяука тревовожно. Какво му стана? Освен че мяукаше неестествено, то се сгъваше странно.
- Лошо му е. Нещо не е наред – досети се Влади и без много да му мисли грабна котето и го пусна в банята. И тъкмо навреме, защото котето повърна. Замириса на риба. Пак повърна.
- Къде ли е побрало толкова храна? - учуди се Емчо.
- Къде ли са го хранили? - добави и Владко.
След като се облекчи, котенцето погледна към децата и весело мяукна, сякаш казваше: „Готово. Вече съм добре“ и започна да се мие по котешки. Занесоха го на диванчето в кухнята, то се сви и веднага заспа. Братчетата волю-неволю се захванаха да мият банята.
Позвъни се. Беше Вили от четвъртия етаж.
- Едно котенце беше пред нашата врата. Знаете ли нещо?
Момчетата се спогледаха.
- Не се притеснявайте. То си търси стопанин. Беше вкъщи. Нахраних го с риба.
- Всичко изхвърли. Още мирише в банята.
- Да, преяде.
- Какво искаш?
- Нищо. Интересувам се дали някой го е прибрал. Нашите не ми дават да го прибера. Нямало порода.
- Засега е у нас, но не знаем дали ще остане.
Скоро си дойде майка им. Тя хареса котето.
- Как така няма порода? Всички котета имат порода. Но не всички породи се ценят. То е полуангорско, но е много хубаво и ще ми е приятно да живее у нас. Но знаете, че баща ви не обича животни.
Татко им не искаше животни вкъщи. Беше много изнервен заради напрегната си работа. Майката взе котето в скута си и го огледа.
- Дясното му око е възпалено. Ако остане, утре ще трябва да го заведете на ветеринар.
- Няма проблеми – в един глас и с готовност казаха братчетата. - Мъжко ли е?
- Женско е.
В това време се чуха стъпки в коридора. Тримата замряха. Котето също разбра и се зправи на четирите си крака, изви гръбче и зачака реакцията. Мъжът влезе.
- Какво има? Случило ли се е нещо?
Всички останаха притихнали. Таткото впери очи в гостенчето.
- Какво е това? - смръщи вежди той. - Да не искате да остане у нас?
Бащата ги изгледа строго. Децата гледаха без да мигат надолу, а майката подкупващо каза:
- Децата... М-м... Ако може да остане само тази вечер... Децата да се порадват.
- Утре да го няма. Сега е тъмно и студено. Навън ще го разкъсат кучетата, но утре го пуснете в някой вход да си търси стопанин.
Децата си отдъхнаха и оживиха. Тази вечер котето е тяхно. Поиграха с него, докато майка им приготви вечерята.
Седнаха на масата. Мястото на таткото беше на дивана. Малката котанка беше чувствителна и умна. Тя скочи на диванчето и впери очи в хранещия се мъж. С котешката си интуиция усещаше, че този човек е изнервен и груб понякга, но има добро сърце.
- Какво, гладна ли си? Хайде вземи!
Той й подаде порченце месо. Котенцето ядеше от ръката му. Допирът до муцунката му беше нежен и приятно изненада изморения мъж. Той усети някакво успокоение и умиление. Е, не искаше да го покаже пред близките си и отсече:
- Хайде, стига ти толкова!
Но хитрушата си остана на дивана с вперени в него очи. Мъжът и подаде ново парченце месо. И отново допирът до котенцето му донесе успокоение.
- Добро е котето. Някой ще го прибере. Утре го пуснете в някой вход.
Котето преспа в кухнята. Стопанката му постла под парното, на топло. На сутринта цялото семейство беше отново на масата. И отново котето ядеше от ръката на таткото.
- Много ви се иска да остане, нали? - попита той.
Децата кимнаха обнадеждено.
- Нека да остане. Измислете й име!
- Всеки да каже едно число – предложи Емчо, който знаеше азбуката и номерата на буквите в нея. - Шест.
- Десет.
- Девет.
- Седемнадесет.
- Шест е „е“, девет е „и“, десет „й“, седемнадесет - „р“. Еийр.
- Ейри е по-звучно – каза майката.
- Ейри! Чудесно е! - развълнува се Владко.
И така Ейри стана член на семейството. Излекуваха й окото, купиха й обезпаразитяваща каишка. Беше любимка. Даже бабата на момчетата, която се страхуваше от котки беше очарована. Тя дойде да види внуците си, а хитрата писанка веднага скочи в скута й. Бабата се дръпна стреснато и замря в уплаха.
- Какво да правя сега! - попита като се страхуваше да помръдне.
- Ами, погали я! - посъветва я Емчо.
И бабата внимателно погали котето по гръбчето, което беше нежно като коприна. Писанката гальовно отговори на милувката и бабата завинаги беше пленена. Внуците й заръкопляскаха и тя се почуства поощрена за това ново приятелство.
Един ден Ейри се препичаше на слънце на балкона и чу непознати гласове - на момченце и на момиченце. Те си говореха за някакви попови лъжички. Тя любопитно надникна в съседния балкон. Толкова интересно беше. Колко цветя има. На другия край Ели разговаряше с Митко от съседния балкон.
„Щом се махнат, ще разгледам всички балкони отляво и отдясно“ - обеща си Ейри. Така и направи.
Като всички котки Ейри важно ходеше по парапета на балкона като акробат. Първо се запозна със съседите в дясно. С цветята, поповите лъжички... Научи тяхната история. „ Когато порасна и си имам котенца, ще им разкажа тази приказка“ - обеща си Ейри.
На другия ден бързо премина парапетите на познатите й вече балкони и се намери на следващия. Там от стаята се чуваха интересни гласове. Тя подслуша разговора между злоядия Веско и неговия Палячо. Ето още една интересна история. „Кога ще порасна, кога ще си имам котенца, да им разказвам приказки?“.
И така всеки ден Ейри обикаляше от балкон на балкон и научаваше по нещо интересно. Измина повече от година. Един ден беше стигнала до последния парапет вляво. Вратата към стаята беше отворена. Беше тихо. Нямаше никой. Ейри влезе и се настани на един фотьойл. Той беше топъл. Някой току що беше станал и тя усещаше топлината и миризмата му. Този някой беше баба Станка, която до преди минута седеше тук и плетеше блузка за внучката. Беше отишла до кухнята да си направи кафе. Ейри блажено се изтегна на фотьойла до плетката. Когато баба Станка се върна с кафето в ръка и вида котето, толкова се изненада, че изпусна чашката и кафето се разля. Тя се затюхка, а Ейри се скри под дивана, защото от уплаха не намери пътя обратно към балкона.
- А-а, ти си котката на момчетата – позна я тя поуспокоена и позвъни на стопанката й да дойде да си я прибере.
„Тя ме нарече котка“ - с гордост помисли Ейри.
След малко майката на момчетата дойде да си я прибере. Гушна я и гальовно занарежда:

- Милото ми котенце! Порасна, стана голяма котка и вече пътешества.
- Може скоро да има и котенца – каза баба Станка.
Ейри вече не ходеше по балконите, а по цял ден мрънкаше и досаждаше на стопаните си. Искаше котенца.
- Милена от нашия клас има ангорски котарак. Каза, ако искаме да заведем Ейри и да ги запознаем – каза един ден Емчо.
Отидоха с писаната в Милена, пуснаха я пред котарака, а тя зае отбранителна позиция и захъка.
- Много ви е невъзпитана котката – възмути се момичето.
- Защото не хареса котарака – не й останаха длъжни момчетата, взеха си котката и си отидоха.
Истината беше, че Ейри се уплаши. Но тя трябваше непремено да намери някой хубавец за татко. Един ден излезе през отворената врата и цяла нощ не се върна. На сутринта тръгнаха да я търсят. И я съзряха под един храст, излегнала се блажено. До нея на пост стоеше един бял котарак на сиви петна.
- Виж какъв грозник си е избрала – недоволно каза Владко, но гальовно я извика по име.
Ейри се надигна мързеливо, бавно се изправи и кимна към котарака.
- Ама тя ни го представи! - удиви се Емчо.
Котаракът наведе глава, направи нещо като поклон. „Да, това съм аз“ - сякаш казваше той.
- Я, виж ти! Представя ни се – не повярва и Владко. - О, много е симпатичен.
Ейри тръгна към момчетата и забрави за приятеля си.
Котаракът вървеше след тях омърлушен. Момчетата се зачудиха какво да го правят, но той беше умен котарак и разбра, че не може да последва любимата си. Обърна се и си тръгна в неизвестна посока.
Два месеца Ейри живя в очакване на котенца. Мечтаеше за тях и съчиняваше приказки. Беше обходила всички балкони на третия етаж и знаеше толкова много истории. Когато дойде време да ражда, се уплаши. Мяукаше за помощ. Майката се обади на ветеринаря за съвет.
- Глезена ви е котката, госпожо. Не трябва даже да я пипате. Котките сами се оправят с раждането. Трябва й само морална подкрепа. Говорете й гальовно и не докосвайте нито нея, нито котенцата.
Майката сложи чисти постелки в един кашон, Ейри влезе в него и скоро се появи първото коте. Котката проточи едно доволно Мя-я-у-у, с което съобщи за събитието и веднага се зае да го „мие“ с език. После отново я свиха болките и Ейри отново търсеше помощ от стопанката си.
- Знам, миличка, знам колко боли. Така се става майка. С болки. Но после... после е толкова хубаво с дечицата... Ето ти имаш вече една рожбичка. Дръж се, миличка... Ще се справиш. Чудесна си.
Така приказваше майката. Когато се родиха всичките шест котенца, Ейри се успокои, но вече не позволяваше никой да надниква в кашона. Първите дни пазеше рожбите си от всички. Все пак двете момчета я издебнаха, повдигнаха капака и видяха малките безомощни котенца. Едва повдигаха слепите си главички, но щом усетиха чуждо присъствие, започнаха да хъкат.
- Ама те ни хъкат!
- Като на чужди!
В това време Ейри дотича, скочи пъргаво в кашона с едно кратко и възмутено „Мяу“, което трябваше да значи: „Защо надничате? Още е рано!“

- Щом поотраснат, не ни ги представи – обясни майка им.
Така и стана. Един ден Ейри тръгна към стаята на децата, а между зъбите си носеше една от рожбите си. Майката на братчетата я видя и се скара.
- Къде си тръгнала? Нямаш ли си кашон?
Ейри послушно се върна и остави котето. След това тръгна след стопанката си като мяукаше и молеше за нещо.
- Разбрах. Искаш разрешение да пренесеш котетата в детската стая. Това няма да стане.
Ейри разбра, но не се отказа да мяучи и да моли. Всъщност децата нямаха нищо против котешкото семейство да живее при тях.
Щом й позволиха, Ейри бързо пренесе котетата.
Къде мислите? На леглото на Владко. На мястото на възглавницата му.
- Дума да не става – отсече майката.
На братчетата обаче им стана много интересно и се застъпиха за котетата.
- Леглото още ми е голямо – каза Владко. Ще има място за всички.
И така Ейри и котетата останаха на леглото на Владко. Ейри беше много щастлива. Леглата бяха под ъгъл и тя с децата си спеше до главичките на момчетата.
Мечтата на Ейри се сбъдна. Даже беше по-хубаво. Когато вечер, преди заспиване разказваше приказки на децата си, слушаха и двете братчета.

- Тихо, тихо – казваше тя. - Приказката започва. Ще ви разкажа за...
Веско, палячото и десертът

Линк към тази публикация в Blog.bg:
.