петък, 24 септември 2010 г.

Иво и феята





Иво седеше тъжно на тревата. Край него лежеше захвърлен сак за пеперуди. Той усети, че някой се приближава. Вдигна тъжните си очи и щом видя сините воали, се досети коя е. Беше Феята, онази приказна Фея, облечена в синьо, която не веднъж беше сънувал и която можеше да прави чудеса. И тя беше пред него.

- Можеш ли да ми върнеш пеперудата? Най-прекрасната пеперуда на света. Играехме си с нея. На нея й харесваше. Тя размахваше крилца и танцуваше за мен. Не, не се заблуждавам. Танцуваше за мен, защото й беше приятно да сме заедно… А после отлетя…

- И ти затова си толкова тъжен, нали? – попита с разбиране Феята.

- Да. Не разбирам какво стана. Толкова я обичах. Как може да ме остави!

- Но тя е пеперуда. Отлетяла е да си гледа пеперудешките работи.

- Ние се разбирахме. Беше ни хубаво заедно. Как може да си отиде? Как може да ме остави? Само исках да е до мен. Да сме заедно. Да й се радвам.

- Но тя иска свободно да си лети. Нали е пеперуда. Опитай се да си на нейно място. Ами ако тя настояваше ти да отлетиш с нея?

- Но аз не мога да летя. Тя знае това.

- И ти знаеш, че тя е пеперуда, но не приемаш, че си има свой начин на живот.

- Но… беше толкова за малко с мен… Не можах да й се нарадвам. Така ми се искаше да я занеса в къщи. Всички да я видят.

- Искаше да я уловиш със сака?

- Нищо лошо нямаше да й направя. Исках само да е до мен и да се обичаме… Сигурно я уплаших.

- Не се обвинявай. Тя е просто пеперуда и иска да лети.

- Моля те, Фейо, направи вълшебство. Върни ми пеперудата.

- И да можех, не бих го направила. Никой няма право да взима решение вместо нея за нейния живот. Не мога да я върна против волята й. Знам, че много я обичаш, знам, че би направил всичко за нея, но можеш ли да я оставиш свободно да си лети и да си гледа пеперудешкия живот?

- Искам да е с мен.

- А тя иска своя си живот.

Но сърцето на Иво беше изпълнено с толкова мъка и копнеж, че нямаше място за разбиране на пеперудешките проблеми. Тръшкаше се на тревата и си искаше пеперудата.

- Какво да направя, та да ми върнеш пеперудата?

- Разкажи ми за нея. Как летеше? Как общувахте? За какво си говорехте?

Феята знаеше, че като разказва и разказва за своята хвърковата приятелка, момчето лека полека ще попълни празнотата от раздялата. Той ще запази прекрасния спомен за общуването с пеперудата, а също ще успее да разбере нейните мечти и начин на живот.

Иво разказваше за своето приключение с приятелката си, а часовете минаваха. Феята каза:

 - Ще те оставя за малко, за да свърша нещо важно.

 Когато се върна, Феята завари момчето да се търкаля с плач по тревата и да нарежда:

- Защо, Фейо, защо и ти ме остави… Нали щеше да ми върнеш пеперудата… Всички ме изоставят… И Феята не ме обича…

- Обичам те! Тук съм! Искам да ти помогна да се справиш с мъката си.

- Искам си пеперудата! – поглези се Иво, който вече не беше наясно за кого тъжеше повече – за пеперудата или за Феята. – Какво да направя за теб, за да направиш вълшебството?

Феята знаеше, че момчето вече се е привързало към нея. Освен това беше започнал да разчита не на себе си, а на чужда помощ. Май нищо не можеше да направи, освен да го остави да изживее мъката си само, да страда за известно време и да порасне.

- Просто стани и се заеми с твоите си момчешки работи. Нямаш ли уроци? Нямаш ли домашни? Ще дойда пак при теб! Трябва да се справиш сам с мъката си.

И тя си отиде. Момчето не можеше да повярва. Как може Фея да постъпва така? Нищо не направи! Никакво вълшебство! И отгоре на това го изостави! Той плачеше, риташе, тръскаше се на тревата, удряше с юмруци по земята до изтощение. Накрая се отпусна изнемощял. Затвори очи и усети, че в него не беше останала и капка тъга. Всичко беше изстрадано. Беше му някак празно отвътре. А после в съзнанието му се мернаха красивата пеперуда, феята… Като сън. Хубав сън. Стана му някак ведро. Отвори очи. Небето все още се синееше, слънцето не беше залязло. Беше съвсем тихо. Той стана и се почувства по-голям, изпълнен със някакви нови сили. Досети се, че има да учи и се запъти към къщи. А по пътечката, която излизаше от горичката на парка, вървеше неговата съученичка Фани. Той не я обичаше много, защото беше зубрачка, но сега му се видя по-различна.

- Здравей – извика звънливо момичето. – Научи ли таблицата за умножение по три?

- Ами… – смънка момчето.

- Знаеш ли на мен ми е трудно да запомня три по девет.

- А, това е много лесно! Три по десет е трийсет. Трийсет без три е 27.

- Я виж ти, как го измисли! – възхити се момичето.

Момчето се почувства много поласкано и гордо.

- Хайде да се изпитваме – предложи той и двамата седнаха на тревата и започваха да се препитват. Беше по-забавно и от игра.

Измина лятото и момчето разказа на своята приятелка за мечта си и за синята Фея. Каза й също, че всъщност самата Фани е неговата сбъдната мечта – с нея може да си говора за всичко – и за футбол, и за уроци, и за филми…

Момичето стана неспокойно, тя се огледа и първа я видя – синята Фея отдалече им махаше с ръка.

- Фейо, щастлив съм да те видя пак - викна момчето.- Благодаря за урока, който ми даде. Пораснах, имам си прекрасна приятелка и истински момчешки живот.

Феята се усмихна щастливо и изчезна така, както се беше появила.


Линк към тази публикация:
http://hel.blog.bg/izkustvo/2010/09/23/ivo-i-feiata.609977

сряда, 8 септември 2010 г.

Две пеперудки







Пеперудката Пети беше волна и свободна и щастливо прехвърчаше от цвят на цвят, срещаше се с приятелки и заедно с тях танцуваше и се забавляваше. 

Тя имаше и една приятелка Ети, която не можеше да лети, защото крилцата й не можеха да се движат свободно. 
 Ети живееше в малка къщичка в края на гората, в дворчето на която гледаше ягоди. Събираше от червените ароматни плодове и вареше от тях сладко.
Пети много харесваше да гостува на Ети, да й разказва за далечните места, до които Ети не можеше да стигне, за реката, за красивите танци на пеперудките, които можеха да размахват крилца и да летят безгрижно и весело. Ети слушаше с интерес, беше благодарна на приятелката си, че й разказва за всичко това, правеше палачинки, намазваше ги с ягодовото сладко, навиваше ги и двете си хапваха с удоволствие.
Веднъж при Ети дойде Завистта. 
Тя беше тиха и невидима. Промъкна се крадешком зад гърба й и тихо прошепна:  
- Твоята приятелка Пети може да лети, живее си щастливо, а ти си нещастна, стоиш си в тясното дворче и гледаш ягоди, за да черпиш другите.
  - Защо да съм нещастна? Харесва ми моята градинка, харесва ми да посрещам гости и да ги черпя. И много се радвам, че Пети ми разказва толкова интересни неща от живота си. Тя ме обича.
     - Глупава си ти! Пети обича да идва при теб не от обич, а за да се сравнява с теб, да се чувства по-значима, по-велика... И знаеш ли защо? Защото между другите си приятелки не се чувства специална. Всяка друга пеперудка има отличителен знак, но тя си няма, а като идва при теб вижда, че ти си много по- нещастна от нея и това я радва.

  
     - Не си добре дошла при мен. Отивай си! - твърдо каза Ети.
        
Когато Пети за пореден път дойде на гости, Ети я попита:           
- А как изглеждат другите пеперудки, като тебе ли са?        
  - Да, но крилцата им са с различни шарки – с точици, с кръгчета, с различни цветове...
        -   А ти?
      - Е, нали виждаш – аз съм синя, но без шарки! - каза тъжно Пети.
        
Ети отиде до килера и донесе една миниатюрна изсушена ягодка.          
- Знаеш ли, аз виждам нещо много красиво при теб – твоето добро сърце. Сега ще залепя на гръбчето ти една ягодка и това ще бъде видимия знак, че ти носиш в себе си добро приятелско сърце. 
Така и направи Ети, а Пети радостно литна при другите пеперудки.
Завистта много се ядоса. Нейното намерение беше да се вмъкне в крилатката и от там да й диктува какво да прави, но тъй като не успя, започна да крои други планове.      
Ети посрещаше и други гости. 
Веднъж Водното конче даже я взе на гърба си и я разходи над реката. От там тя видя другите пеперудки и раздвижи антенките си за поздрав.
   В това време Завистта беше застанала незабелязано до пеперудката Пети и тихо й прошепна:      - Виждаш ли я твоята приятелка! Уж е нещастна, не може да лети, а ето я... хе-хе... като на самолет е... и виж колко навътре над реката лети... Ти си мислиш, че е нещастна... а тя е винаги усмихната в своята къщичка, със своите ягодки, със своите приятели, а ти... И с ягодка на гърба пак си една от многото пеперудки... Хе-хе... Нищо особено!
    Пети се заслуша, замисли се, а през това време Завистта се вмъкна в нея и се настани удобно и доволно. Пеперудката не забеляза това, защото мислеше и премисляше дали пък нейната приятелка не беше голяма щастливка...
     На другия ден, когато Пети долетя до къщичката на дружката си, й се стори, че вече не е толкова желана гостенка. 
   
- Колко си се променила! Вече не си същата приятелка!   
- Какво приказваш? Ти си ми най-близката.      
- Различна си. И като си помисля, твоят живот е по-богат от моя – имаш си къщичка, ягоди, кухничка, където правиш палачинки, аз пък ти разказвам за непознати места, други те возят на гръб... 
Очите на приятелката й завистливо светнаха, Ети се взря в тях и разпозна зловещо зеленикавата сянка на Завистта.    - Ти си допуснала Завистта в себе си. Какво си направила, приятелко?     
- Дрънкаш врели-некипели! Ти си нещастница и неудачница, само използваш другите...   
Завистта така се беше разбесняла в нежното телце на пеперудката, че Пети нямаше как да не я усети и се развика:    
- Аз не съм те канила тук. Отивай си, отивай си, отивай си...
       Ети също се притече на помощ като викаше:
       - Отивай си.
     Даже грабна една метла, та да сплаши натрапницата.
 Щом Завистта беше разпозната, вече нямаше власт над пеперудката. Затова тя побърза да се измъкне и се понесе в неизвестна посока. Двете приятелки се погледнаха с обич. Ети усети как крилцата й започват да се движат и да заякват с всяка секунда. Двете полетяха нагоре. Крилцата на Пети също бяха по-силни. Стигнаха до върха на гората, а от там се откри чудна гледка. Едно бяло облаче се спусна до тях и каза:
- Сега вашите крила са силни, защото не допуснахте Завистта да разруши приятелството ви. Затова стигнахте чак до тук, а аз ви предлагам едно чудно пътешествие до непознати и за двете места. Качвайте се и нека приключението да започне!    
Облачето ги разходи над ливади, езера, планински хълмове, а после ги върна до тяхната гора.     
- Много искаме да те поканим на палачинки с ягодово сладко, но ти си толкова голямо, няма да се побереш в къщичката... - една през друга заговориха крилатите приятелки.       
- О, мога да се свия, нали съм облаче.
 Намериха и Водното конче, отидоха в къщичката на Ети и си направиха весело палачинково парти.

Линк към тази публикация:

Представленията на Кати




    Кати много обичаше да прави представления, да я гледат, да й се радват и да й ръкопляскат. Беше неуморна – танцуваше, правеше циркови номера, декламираше, пееше, правеше куклен театър и какво ли не... Поне един човек трябваше да я гледа и да не откъсва очи от нея. Тя наистина беше талантлива и забавна, но да я гледаш непрекъснато, беше уморително.

    През деня Кати оставаше вкъщи само с баба си. Горката й баба от сутрин до вечер трябваше да е публика и да й ръкопляска. Добре че на обяд момиченцето заспиваше за кратко и за това време възрастната жена успяваше да сготви. А после представлението продължаваше.

    Един ден на гости на баба й дойде нейна приятелка. Кати много се зарадва, настани я удобно на дивана и... представлението започна.

    - Чудесна беше - каза по някое време бабата. - Хайде сега ни остави да изпием по едно кафе и да поприказваме, че не сме се виждали отдавна.
- Добре, само да ви покажа още нещо – каза Кати и започна да прави някакви фокуси.

    Бабата на Кати се наведе към приятелката си и каза:

    - Чудесна внучка си имам, нали?

    Кати забеляза, че баба й се разсейва и като стрела се спусна към нея, хвана я за брадичката и обърна глава й към нея.

    - Мен гледа-ай!

    Какво да прави бабата? Отново впери очи във внучката си.

    - Браво – похвали я гастенката. - Нося ти едно пакетче с бонбони. Почерпи се.

    Кати грабна бонбоните и възбудено каза:

    - Само още едно нещо да ви покажа! - и започна да се премята.

   Бабата отново се обърна да каже нещо, но Кати зорко я следеше. Отиде до нея и за наказание я ощипа по ръката.

    - Няма да говориш. Сега ще гледаш.

    - Твоята внучка винаги ли така прави? - възмути се гостенката. - Тръгвам си. А ти, Кати, внимавай на баба ти да не й се вдърви врата.

    „Приказва глупости – помисли Кати – Я да се направя на глуха!“ И продължи да играе.

    Взе да се стъмва. Кати запали лампата и, щом стана светло, забеляза, че баба й не мърда. Изглеждаше като статуя.

   - Бабо! Бабче! - викаше тревожно момиченцето. - Кажи нещо!

    Бабата не отговаряше и не помръдваше. Гледаше напред към „сцената“ и не мигаше.

    „Вдървила се е. Наистина се е вдървила, защото дълго е била неподвижна. Какво да правя?“ Кати много се уплаши.

    - Бабо, миличка, много те обичам. Вече няма да те щипя. Вече няма да те карам да си ми публика. Моля те, размърдай се.

    - Кати се въртеше безпомощно около баба си, гушкаше я, обещаваше да стане най-добрата внучка, но бабата не помръдваше. Даде й бонбонче, донесе й вода... Нищо.

    Върна се майката на Кати.

   - Мамо, бързо! Баба са вдърви!

    - Навярно е била дълго време неподвижна. Сега ще повикам нейната приятелка. Тя е лекарка.

    Приятелката на бабата бързо дойде.

    - Нали ти казах да внимаваш – обърна се тя към Кати. - Не трябва да обездвижваш баба си толкова дълго. Сега ще ни оставиш и аз ще я излекувам.

    Момиченцето отиде при майка си в кухнята.

    - Какво ще й прави? - притесняваше се тя.

    - Ще я излекува. После ще си поприказват. А ти като добра внучка можеш да им направиш по един чай.

    - Научи ме да правя чай.

    - С удоволствие.
    - Мамо, когато ти имаш гости, и на вас ще правя чай. Искаш ли?

    - Много ще се радвам. Е, може за разнообразие и едно представление.

    - Само за кратко, за да не се вдървите.

    Чаят беше готов и Кати го поднесе на двете баби.

    От този ден в дома на Кати имаше само разбирателство и веселие.






Линк към тази публикация:


http://hel.blog.bg/izkustvo/2010/07/18/predstavleniiata-na-kati.578390