петък, 11 септември 2009 г.

Вирусчо



.                                                                             

Вирусчо беше яхнал една капчица слюнка в устата на Тошко. Около него бяха неговите братя и братовчеди, също възседнали капчици. Сред тях беше дядо им. Всички чуха как някой позвъни. Тошко отвори входната врата. Беше Славчо.                                                                     
- Не мога да те поканя. Болен съм от грип – обясни му Тошко.
Докато момчето говореше, вирусите надничаха любопитно през устата му и оглеждаха Славчо. В това време Тошко се закашля без да сложи ръка на уста и пръски слюнка полетяха напред. Дядото махна за сбогом. 
- Успех! - пожела той на своите внуци и доволен помисли: „Добре, че Тошко забрави да им попречи с ръка.“
Вирусчо, носен от своята капчица, кацна на долната устна на Славчо. Беше толкова мъничък, че момчето не го усети. Огледа се. Беше сам. Единствено неговата капчица беше попаднала на устната на Славчо. „Аз съм единствениян вирус, който влиза в тази уста“ - гордо помисли той и смело тръгна.
Устничките, езикът, гърлото, цялото тяло на Славчо бяха изградени от клетки. Те бяха наредени една до друга както дворчетата на едно село. Всички хора са изградени от такива клетки. Те са толкова малки, че не могат да се видят. А Вирусчо беше още по-малък. Опита се да отвори една вратичка, но не можа. Спомни си думите на своя баща:
- С твоя ключ ще можеш да отключваш само клетка като тази, в която си се родил. 
И Вирусчо тръгна. Цял ден ходи, докато стигна до клетки като тeзи, които по нищо не се отличаваха от неговата родна. Разходи се между тях. Във всяко дворче имаше по една кълбовидна къща. Наоколо се трудеха работници. Едни носеха продукти, други ги преработваха, трети ги складираха в единия край. 
Вирусчо отключи вратата на едно дворче. 
- Тук съм си у дома – каза доволно той. 
Съблече дрехата си и влезе. Загледа се в неуморните работници. Всъщност това бяха роботи, които изпълняваха командите на Главния. Вирусчо се упъти към командния пункт, където беше Главния, и му заяви важно:
- Отсега нататък аз ще командвам работата в този двор.

- Нахалник – възмути се Главният. - Как влезе в моя дом?
- Аз съм Вирусчо-завоевателят. От днес този дом ще бъде мой, а дворчетата наоколо - на моите синове - надменно каза Вирусчо. - Оттегли се от командния пункт!
- Веднага напусни къщата ми!
Главният се нахвърли, но Вирусчо го перна с тежкия ключ и той падна в несвяст.
- Сега вече съм истински господар – зарадва се той.
Застана до командния пункт и натисна един бутон, както го беше учил баща му. Роботите спряха. Тогава Вирусчо започна да натиска други бутони. Така даваше нови нареждания. Роботите отново заработиха. Сега вече едни правеха дрехи за неговия син, други – ключ, а трети... неговото тяло. Вирусчо отиде при тялото на своя син, целуна го и той оживя. Така се появяват вирусите.
- На теб сине, съдбата ти е отредила да завладееш една клетка и да създадеш свои деца.
Той го заведе при командния пункт, обясни му какво трябва да прави. Подаде му облеклото и ключа и го изпрати да вратата. 
- Наоколо има има много клетки като нашата. Избери си една и я завладей. 
Вирусчо се върна при командния пункт и даде нови нареждания на роботите да създават другите му синове. Така се появиха още много негови синове. Умори се и легна да почине. Той беше вече дядо – Дядо Вирус. Изведнъж, както сладко си спеше, силната кашлица на Славчо го раздруса.
- Време е - сепна се той.
Навлече дрехата си и излезе пред двора. Между дворчетата (или човешките клетки) имаше тесни улички, из които щъкаха много млади вирусчета. Те търсеха свободни дворчета-клетки, но такива нямаше. 
- Съберете се, внуци мои! При мен! При мен!
Когато всички дойдоха, дядо Вирус заговори:
- Ние вирусите  живеем в хората, по-точно в техните дворчета-клетки. Щом станем повече, човекът се разболява, ние трябва да се преселим в друго човешка тяло, да го заразим и отново да се размножим.
Зашумяха младите вирусчета, развълнуваха се. Дядото ги поведе към устата на Славчо.
- Когато момчето си поеме дъх и се закашя, вие се пригответе за полет. Видите ли насреща някое момче или момиче, не се колебайте, излитайте. Децата често забравят да си сложат ръката пред устата, когато кашлят.                                                
- Сигурно е противно някоя детска ръка да спре полета ти – каза един от внуците. - Дано Славчо забрави да си сложи ръката пред устата.                                                                           
Всички яхнаха по една капчица слюнка и нетърпеливо зачакаха новата кашлица на Славчо.                                              


Линк към тази публикация в Blog.bg:

Няма коментари: