Най-обичаният

Имаше една птичка – нито най-красива, нито най-грозна, нито най-гласовита, нито най-бездарна.
Казваше се Траф. Той имаше талант, пееше добре, но не като славейчето. Беше хубав, но не толкова пъстър като пауна. Беше умен, но не можеше да се мери с бухала. Неговото нещастие беше, че не е НАЙ. Това го вбесяваше. И той наблюдаваше другите, търсеше им слабите места и намираше начин да ги обиди и унижи. Когато видеше някой да страда, Траф беше доволен, защото му се струваше, че е добре да има и други нещастни като него.
Отиваше при славейчето и му казваше, че е сиво и невзрачно. На пауна се присмиваше, че няма дар слово, на бухала – че е недодялан и грозен... Никого не пропускаше и всеки път, когато наранеше някого, се чувстваше добре, но само за малко. Другите птички не искаха да го обиждат, опитваха се да го приобщят, хвалеха го за талантите му. Той приемаше похвалите, но като знаеше, че не е първенец в нищо, отново се разстройваше и тръгваше да търси някой да си изкара яда на него като го нагруби.
Когато обаче Траф започна да навестява чуждите гнезда, да пуска разни боклуци в тях, да обижда малките, то птичето общество много се разгневи. Събраха се пернатите да решат какво да правят.
Всички се надпреварваха да се оплакват от него и да предлагат разни наказания.
- Ние се държим добре с него, а той не престава да ни обижда. Ние не пропускаме да уважим талантите му, той пак ни обижда. Сега и децата ни взе да тормози... Да го изгоним от гората...
Бухалът като най-умен взе думата и всички утихнаха.
- Той е нещастен по-своему. Талантлив е, но в нищо не е НАЙ...
- Как да не е НАЙ? Той е най-големият грубиянин!
- Той е най-лошият!
- Той е най-нетактичният!
- Той е най-гадният!
- Да си върви! Само ни пречи! Никой не го обича!
Неочаквано се чу силен и ясен глас някъде изотзад.
- Не е вярно! Аз го обичам!
Всички се смълчаха. Направиха път на младата птица и тя долетя до Траф.
- Може да не пееш като славейчето, но твоите песни ме опияняват. Може да не си красив като пауна, но за мен си прелестен. Може да не си умен като бухала, но аз те обожавам. Ти си най-обичаният от мен.

Като чу това, Траф се почувствал неземно щастлив. Ето какво беше неговото мечтано НАЙ - да бъде най-обичаният от някого! Усети как в него се разлива любовта. Светът сякаш се промени. Сега всички бяха прекрасни и добри. Изведнъж разбра, че точно тази птичка е чакал, че точно нейните похвали му бяха нужни и че да бъде с нея е най-важното нещо за него. На часа направиха сватба. Траф преливаше от любов и вече обичаше и уважаваше всичките си пернати събратя в гората. А когато се излюпиха пиленцата на младата двойка, тяхното щастие беше още по-голямо. 

Линк към тази публикация:

http://hel.blog.bg/izkushttp://hel.blog.bg/izkustvo/2009/10/22/nai-obichaniiat.420737tvo/2009/10/22/nai-obichaniiat.420737

Белите пари на Мечока

................... 

                   Бизнесът на  Мечока вървеше добре и той  щастливо се запъти към близката сладкарница да купи нещо вкусно за мечетата и Меца, защото обичаше семейството си и се грижеше добре за него. И точно в тези приятни минути се обади Страхът:
- Днес печелиш добре, но сигурен ли си, че винаги ще е така? Ами ако останеш без работа и без пари, кой ще храни семейството ти? Има една поговорка „Отделяй бели пари за черни дни“.
Замисли се Мечокът. „Прав е Страхът. По-добре е вместо да купувам сладкиши, да скътам пари за черни дни.“
Двете мечета го посрещнаха с радостно очакване за нещо сладко. Сви се сърцето на Мечока, защото трябваше да ги разочарова. Таман отвори уста да им каже: „Хайде на сладкарница!“ и Страхът отново се обади:
- Нима искаш да прахосаш парите? Ами ако се случи нещо лошо?
И Мечокът започна да обяснява заеквайки, че бизнесът му сега не върви добре, че трябва да се пести... Натъжиха се мечетата, но те обичаха своя татко и го слушаха.
След време мечетата се помолиха:
- Татко, хайде на въртележките, както по-рано!
Мечокът тъжно погледна децата си, защото Страхът властно му припомни: „Нямаш достатъчно скътани пари. Ако нещо се случи...“
- Като съберем достатъчно бели пари, пак ще се веселим – обеща той на децата.
Така минаваха дните.
- Мечок - каза един ден Меца, - има вече достатъчно бели пари. - Хайде да заживеем както преди!
- Как не разбираш – разтревожи се Мечокът, животът сега е тежък. Няма сигурност. Ако се случи нещо?
- Който робува на бели пари за черни дни, бял ден не вижда – тросна се Меца.
- Няма такава поговорка – разгневи се Мечокът.
- Вече има. Нашето семейство живее черните си дни заради белите ти пари.
- А, ти си против мен, така ли?
От този ден Мечокът и Меца започнаха да се карат. Децата слушаха объркани и се чудеха кой е крив, кой е прав.
Мечокът ставаше все по-нервен, все по-напрегнат, бизнесът му наистина започна да запада. Той съвсем се омърлуши и се разболя.
- Видя ли сега защо са белите пари? - каза той на жена си, извади няколко горски банкноти и й заръча веднага да повика лекар.
Горският лекар прегледа болния, обясни, че няма нищо страшно. Мечокът е преуморен и притеснен. Написа рецепта и препоръча повече спокойствие и почивка. Меца го изпрати, разплати се с него и се упъти към гардероба да вземе от белите пари за лекарства. Страхът в Мечока се надигна:
- Да не си луд да й позволиш?
В това време влезе баба Мецана. Като разбра какво се е случило, каза на мама Меца да отиде до аптеката за лекарства, а тя ще изведе децата на разходка.
Докато търсеше дрешки за излизане в гардероба, баба Мецана откри белите пари. Тя онемя. Толкова горски банкноти на едно място не беше виждала. Премига няколко пъти и разбра всичко. „Значи затова живеят толкова бедно. Мечокът спестява. Премига още няколко пъти, за да се увери, че не сънува и напълни джобовете си с бели пари.
От този ден животът на семейството се промени. Мечетата често излизаха с дядо си и баба си на въртележки, на сладкарница, на цирк... Баба Мецана даваше пари на мама Меца за нови дрехи и вкусни манджи.
Мечокът често проверяваше парите си. Те бяха толкова много, че колкото и да вземаше баба Мецана, все не личеше. Пък и Мечокът все прибавяше още и още.
Мечокът хем се радваше, че всички вкъщи бяха весели и доволни, хем се чудеше. От къде това изобилие?
- Баба Мецана дава – обясни съпругата му.
„А-ха! - просветна му на Мечокът. - Значи мога още повече да затегна колана и ще спестявам, ще спестявам...“
И така той спестяваше, ходеше с пробити обувки и протрити дрехи, а животът в семейството си течеше все така весел.
Докато един ден...
Мечокът се прибра малко по-рано. В това време баба Мецана за пореден път пълнеше джобовете си с горски банкноти. Като я видя, Мечокът онемя и замря. Опули невярващ очи, премига... Истина беше. Баба Мецана, собствената му майка, пълнеше джобовете си с неговите бели пари.
- Крадла, крадла. Дръжте я! - развика се той и се спусна към нея, но се спъна и падна. Търколи се и започна да ръмжи по мечешки от болка и обида.
Меца и мечетата бързо дотичаха и на свой ред зяпнаха от изненада.
Баба Мецана изпразни джобовете си и побягна през глава. Отиде си вкъщи и легна болна. Беше нещастна и си повтаряше: Как можах? Какво направих? Всички ме мразят... А аз за добро го направих!“. Дядо Мецан се въртеше край нея объркан и безпомощен.
Семейството на Мечока наистина беше потресено.
- Аз се мъча, работя като роб, а тя краде... - нареждаше Мечокът.
Мецана и децата му пригласяха.
- Живея бедно, а тя краде...
Меца и децата пак пригласяха.
- Аз ходя с пробити обувки и закърпени дрехи, а тя краде...
Настъпи тишина. Никой не пригласяше. Нито Меца, нито мечетата одобряваха дрипавия му вид. Какво всъщност стана в тяхното семейство? Защо всичко се обърка? Кой всъщност беше виновен?
- Не пригласяте, не ме подкрепяте! Всички сте против мен. Аз за вас ги събирах тези пари. Какви сте неблагодарници.
Меца и мечетата мълчаха объркани.
„Виждаш ли с какви хора живееш!“ - обади се пак Страхът. Не те подкрепят в тежък момент. Заслужават ли твоята жертва? Те са безотговорни и неверни. Ти единствен заслужаваш белите пари. Само ти знаеш да ги цениш.
Мечокът беше съсипан. Излезе и тръшна вратата след себе си. Отиде в гората и седна на един пън. Почувства се самотен. Колко хубав беше живота преди. Колко весело беше в неговото семейство. Какво стана?
- Ей, Страх, какво направи ти с мен? Защо обърка живота ми с твоите съвети?
- Не ме вини, Мечок! - каза му Страхът. - Аз съм си такъв. Като вятъра съм, който влиза там, където има пролука. Когато някой е неуверен, аз се промъквам... Не че искам да му навредя, просто си влизам, не мога да се спра, както въздухът влиза през процепите.
- И започваш да нареждаш врели-некипели.
- Не са врели-некипели. Ако усетиш безпокойство или лек страх, значи има някаква опасност и трябва да си по-внимателен и по-съсредоточен. Ако си неуверен, ти ме допускаш в себе си, аз не мога да се спра и раста ли раста... Такава ми е природата. А ти се променяш. Заради страха си вече не можеш никого да обичаш.
- Ами ако не те искам вече? Ако искам да съм със семейството си?
- Ако твоята любов към близките и твоята увереност в самия себе си са по-големи от страха, то аз се оттеглям, както се оттегля въздухът от кутия, която си напълнил с нещо.
Мечокът се изправи. Вече знаеше какво иска най-много – да е вкъщи със семейството си, където цари веселие и любов. Чувстваше се уверен, можеше да се справи с всяка трудност.
Страхът отстъпваше. Той излезе от Мечока и продължи безцелно да се носи из пространството, запълвайки всяко съзнание, в което любовта и увереността бяха намалели.

А мечешкото семейство отново заживя щастливо. В дома му цареше любов и веселие.

Линк към тази приказка в Blog.bg:

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/28/belite-pari-na-mechoka.340600 

Рибешки люспи

  Недко обичаше да се забавлява като хвърляше хлебни трохи на рибите в близкото езеро. Рибите се скупчваха и лапаха ли лапаха, а водата сякаш завираше.
Веднъж една от рибките се отдели от другите и приближи към момчето със закърпените, но чистички дрешки.
-  Аз съм ти признателна за вкусните трохички и ти давам една от моите рибешки люспи, за да ти напомня за благодарността ми.
Едва тогава Недко забеляза, че на върха на горната си устна на рибката блещукаше една люспичка. “За какво ли ми е тази люспичка?” – помисли си момчето, но протегна ръка и я взе, защото знаеше, че за рибката това е нещо ценно. Може би я е боляло, когато я е отскубвала от тялото си? Момчето разбра, че рибката наистина е трогната.
На другия ден, когато отново хвърляше храна, още две рибки приближиха до него и му дадоха люспи. На третия ден дойдоха още. Недко прибираше люспичките в една торбичка и понякога си играеше с тях. Забеляза, че от допира с рибешките дарове се чувства някак странно – по-силен, по-разбиращ, по-добър. “Това е от благодарността на рибите, скрита в тези люспи” – досети се той. А и люспичките ставаха все по-бляскави.
Недко забеляза, че и самите рибки ставаха някак по-светли и лъскави.
Само една рибка никога не приближаваше до Недко. Идваше, налапваше се с вкусните трохи и хукваше нанякъде. “Колко са глупави другите риби! Отскубват си от люспите за момчето, а те за нищо не му трябват". Тази рибка беше по-различна.
На другия край на езерото някой беше изобретил рибешка въртележка. Беше много забавно. Въртележката се издигаше високо над водата и отгоре се виждаше горния свят - парка, дърветата, разхождащите се хора...За да види това по-различната рибката трябваше да плати две люспи. Нямаше как, тук не се шегуваха, трябваше да се плаща. И рибката отскубна две от своите люспички. Малко я заболя, но какво от това. Нали щеше да надникне в човешкия свят.
Един ден една рибка отново се беше приближила до брега с люспичка за Недко. Момчето забеляза, че тя плува някак странно.
- Какво ти е, мила рибке? – попита той.
- Боли ме дясната предна перка. Затова плувам така тромаво.
Недко съчувствено и нежно докосна болната перка с малките си пръсти и… о, чудо! Рибката оздравя и пъргаво се гмурна. След малко пристигна с две люспички.
- Вземи ги за благодарност!
Следобед момчето отиде пред новодошлия цирк. Така му се искаше да може да си купи билет и да влезне, но нямаше пари. Хрумна му нещо. Извади една от рибешките люспички и отиде на касата.
- Може ли срещу това да получа билет?
Касиерката разгледа внимателно блестящата люспа и му подаде билет, защото прецени, че рибешката люспа за благодарност е ценност.
На другия ден Недко разказа на своите приятелки от езерото за своето преживяване. Те бяха много щастливи да чуят разказа на доброто момче.
И така живота на Недко се промени. Срещу рибешките люспи той можеше да се вози на виенско колело, да кара колички, да се черпи в сладкарницата с другите деца. После споделяше всичко с рибките, лекуваше ги, когато трябва, разрешаваше техните спорове.
Рибките, които му даваха от своите люспи, бързо се възстановяваха и никога не оставаха дупки на мястото на откъснатите люспички. Но не беше така с по-различната рибка. На нея й се свидеше да му подари люспи. Но по необходимост откъсваше от тях за рибешката въртележка. Затова на мястото на всяка откъсната люспа оставаше празно място и свидливата рибка ставаше все по-грозна. Когато научи, че Недко вече е придобил вълшебни способности и може да лекува, тя в миг доплува до него, като разбутваше всички по пътя си.
- Аз съм спешен случай, пуснете ме!
И рибките я пуснаха.
- Недко, ти си прекрасно момче, ти си най-добрият човек, когото познавам. Моля те, помогни ми!
Недко я докосна, но способностите му не действаха за нея. И тъй като имаше добро сърце, извади от торбичката рибешки люспи и ги постави на празните места. И свидливата рибка засвети подобно на сестрите си. Тя благодари възпитано на момчето, високомерно подмина другите рибки и се отправи към въртележката.
Собственикът на въртележката й каза, че се налага вече да плаща със светещи люспи. За възможността да вижда и изучава човешкия свят рибката беше готова на всичко. И така – днес над водата, утре над водата – и рибката изведнъж забеляза, че са й останали само две светещи люспи. И веднага се отправи към момчето. “Той е добър, веднага ще ми постави други люспи”.
Когато приближи до момчето, тя разбра, че има промяна. Рибките бяха обърнали гръб на момчето. Чувстваха се предадени, защото той е подарил техните люспи на рибка, която не обича нито него, нито някой друг. Те вече не му подаряваха от своите люспички и Недко седеше тъжно на брега. По-различната рибка приближи до него и отново го помоли за помощ. Всички рибки впериха очи към него. Какво ли ще направи?
- Не мога да ти помогна, рибке. Откакто моите приятелки са ми сърдити, загубих вълшебните си способности. А и люспички нямам.
Рибката се огледа. Забеляза, че другите я гледат ядосано и едва се сдържат да й се нахвърлят. “Може би те са прави – досети се тя.- Момчето ми даде техните светещи люспи, а аз ги дадох за въртележка. На тяхно място и аз щях да се сърдя.” Освен това забеляза, че другите рибки вече не светят както преди. В цялото езеро само двете люспички, които й бяха останали, блещукаха.
“Ако ги върна на момчето, дали няма да се върнат способностите му?” – помисли си рибката. Тя подаде смирено двете светещи люспички на Недко. Той ги пое, но вълшебство не стана.
- Вземи и две от моите вече съвсем захабени люспи. Може да стане чудо.
Чудо обаче не стана!
Замисли се по-различната рибка. Какво всъщност се случи? Отгначало Недко хвърляше трохички, за да се забавлява. На рибките това им хареса, бяха благодарни. Породи се едно прекрасно приятелство между тях и момчето. Това приятелство беше причина Недко да придобие вълшебни способности. Всичко беше хубаво и трогателно. По-различната рибка обаче се интересуваше повече от възможността да се издига високо над водата в някоя от кабинките на рибешката въртележка. Харесваше й да изучава човешкия свят. Харесваше й да гледа слънцето от кабинката, когато беше над водата. То изглеждаше по-различно, сякаш светеше по друг начин. Рибката така се беше отдала на своето увлечение, че почти забрави за обикновения рибешки живот, за чувствата на сестрите си, за техните обикновени радости и скърби. Държеше се надменно. Отчужди се от сестрите си, а на всичко отгоре заради нея се развали и приятелството им с Недко.
По-различната рибка разбра, че тя и само тя можеше да оправи нещата. Помоли за прошка своите сестри за това, че се е държала надменно и невъзпитано. Разказа им за интересните си приключения високо над водата в кабинките на въртелижката. Сподели, че вече е разбрала една важна истина - всички същества трябва да се обичат и уважават такива, каквито са. Поиска още веднъж прошка и помоли рибките да разберат Недко. Той от добро сърце й е помогнал и съвсем не е искал да обезцени благодарността на своите приятелки.
- Да, да - говореше кротко по-различната рибка - бях неблагодарница, държах се сякаш всички са ми длъжни... Съжалявам за това, но ви уверявам, че Недко ни е давал трохи и ни е лекувал не заради рибешките люспи. Той просто ни обича. А вашата благодарност и вашата обич към него е предизвикала вълшебствата. Сигурна съм, че ако възстановите прекрасното си приятелство с него, ще се възвърнат и способностите му.
И рибките я послушаха.
Животът в езерото отново стана прекрасен. Рибките пак заблестяха, Недко беше щастлив.
По-различната рибка също беше радостна заради своята добрина и щастието на другите. Тя обясни, че все пак нейното щастие е по-различно и отива отново при своята въртележка, защото иска да продължи да прониква в човешкия свят. Някои по-млади рибки се заинтересоваха и я последваха. Осмелиха се и се издигнаха над водата. Техният живот се промени, кръгозорът им се разшири. Живееха интересно. Те с радост даваха от своите люспи на изобретателя на въртележката, защото бяха благодарни за предоставената им възможност.
- Дали все пак не сме погрознели, както по-различната рибка? - досети се една от тях.
Огледаха се внимателно. Но чудно нещо! Бяха по-хубави от преди! Погледнаха към по-различната рибка, която беше вече без никакви люспи. И забелязаха невиждано нещо - бяха наболи нови люспи, лъчисти като диаманти. И около рибката имаше ореол. Беше красиво.
- Това е заради обичта ми към подводния и към горния свят - обясни по-различната рибка. - Вече разбирам и обичам всички същества - тези, които имат обикновени желания и тези, които имат по-възвишени стремежи. Животът е прекрасен във всички светове и трябва да се обича.
- Хайде да отидем да разкажем на сестрите си - въодушевиха се рибките.
И отидоха. Някои ги слушаха с недоверие, други решиха и тръгнаха след тях.
В езерото се възцари приятелство и хармония. Едните рибки другаруваха с Недко и бяха щастливи, другите - с изобретателя и също бяха щастливи. Всеки по своему.

Линк към тази приказка в hel.Blog.bg :

http://hel.blog.bg/izkustvo/2009/05/25/ribeshki-liuspi.339519